„Как можахте да направите това на децата ми?” – Неделният обяд, който разкъса семейството ми

– Как можа да позволиш това, Иване? – гласът ми трепереше, докато гледах как свекърва ми, леля Мария, се навежда над малкия Петър и му дърпа чинията. – Ако не ядеш всичко, няма да има десерт! – изсъска тя и го изгледа строго. Петър се сви, а очите му се напълниха със сълзи. До него сестра му, Елица, стискаше ръката му под масата.

Неделният обяд у свекърите винаги беше изпитание за нервите ми, но този път нещо в мен се пречупи. Въздухът беше натежал от напрежение още от момента, в който прекрачихме прага. Миризмата на печено пиле и картофи не можеше да прикрие студенината в отношенията ни. Свекърът ми, бай Георги, мълчаливо режеше салатата, а Иван – моят Иван – седеше с наведена глава и се преструваше, че не чува нищо.

– Мамо, Петър не обича грах – опитах се да обясня спокойно. – Не е нужно да го насилваме.
– В нашата къща се яде всичко! – отсече тя. – Така сме възпитавали и Иван. Затова стана човек!

Погледнах към мъжа си с надежда да ме подкрепи. Той само въздъхна и се загледа в чинията си.

– Иван, кажи нещо! – прошепнах му.
– Не е голяма работа, Мая – отвърна тихо. – Нека не правим сцени.

В този момент Елица избухна в плач. – Не искам да идваме повече тук! Баба винаги ни кара да ядем неща, които мразим!

Свекърва ми скочи от мястото си:
– Разглезени сте ги! Вие младите нищо не разбирате от възпитание! Едно време… – започна тя обичайната си тирада за „доброто старо време”, когато децата били послушни и никой не им угаждал.

Сърцето ми биеше лудо. Чувствах се сама срещу всички. Децата ми бяха унижени пред цялото семейство, а мъжът ми мълчеше. Спомних си собственото си детство – как майка ми винаги ме защитаваше, дори когато грешах. Не можех да позволя това да продължава.

– Стига! – извиках по-силно, отколкото възнамерявах. Всички замлъкнаха.
– Не позволявам повече да говорите така на децата ми! Ако не можете да ги приемете такива, каквито са, няма да идваме повече!

Настъпи гробна тишина. Свекърва ми пребледня, а свекърът само поклати глава.

– Мая, моля те… – започна Иван, но го прекъснах:
– Не, Иван! Този път ще ме чуеш. Децата ни са по-важни от традициите ви!

Станах и хванах Петър и Елица за ръце.
– Отиваме си.

Докато вървяхме към колата, чувах зад гърба си гневните думи на свекърва ми:
– Ще съсипеш семейството ни! Егоистка!

В колата цареше тишина. Децата гледаха през прозореца със зачервени очи. Иван караше мълчаливо. Когато спряхме пред блока ни в Люлин, той въздъхна тежко:
– Мая, не можеш просто така да скъсаш с родителите ми. Те са ни семейство…
– А нашето семейство? Нашите деца? Кой ще ги защити, ако не ние?

Тази вечер спахме разделени – той на дивана, аз с децата в спалнята. Сутринта закусихме в мълчание. Петър ме прегърна силно:
– Мамо, благодаря ти, че ни защити.

Седмици наред Иван беше дистанциран. Свекърва ми звъня няколко пъти с укори и заплахи: „Ще видиш ти какво е да останеш сама!” Приятелките ми ме подкрепяха: „Постъпила си правилно.” Но вътре в мен бушуваше буря от съмнения.

Една вечер Иван се прибра по-късно от обикновено. Седна до мен на кухненската маса:
– Мая… Мисля за всичко това. Не знам дали имаше друг начин…
– Имаше ли? Ти би ли позволил някой да унижава децата ти?
Той замълча дълго:
– Не знам… Просто така съм възпитан.
– А аз не искам нашите деца да растат със страх и срам.

Минаха месеци. Семейството ни вече не беше същото. Иван започна да разбира гледната ми точка, но отношенията със свекърите останаха студени. Понякога Елица ме пита:
– Мамо, ще ходим ли пак у баба?
– Само ако всички се уважаваме взаимно – отговарям й.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Дали постъпих правилно? Дали е по-добре децата ми да растат без баба и дядо, но с достойнство? Или трябваше да преглътна всичко заради „мира” в семейството?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – традициите или щастието на децата ни?