„Как може да имаш такова семейство?” – Една неделна трапеза, която разруши брака и сърцето ми

– Как може да имаш такова семейство, Мария? – думите на майката на Петър отекнаха в кухнята като шамар. Стоях до мивката, с ръце, потънали в сапунена вода, а гърдите ми се свиваха от болка. Дъщеря ми Виктория, едва на осем, седеше с наведена глава, а малкият Мартин стискаше лъжицата си така, сякаш тя е единствената му защита.

Беше неделя. Традиционната семейна вечеря у свекърва ми в Пловдив. Петър настояваше да ходим всяка седмица, „за да се сплотим като семейство“. Но всяка неделя за мен беше изпитание. Свекърва ми – госпожа Иванова – никога не ме прие истински. Винаги намираше повод да ме уязви: „Мария, защо не можеш да сготвиш като мен?“, „Децата ти са разглезени!“, „Петре, ти заслужаваш повече!“.

Този път обаче границата беше премината. Докато разливаше супата, госпожа Иванова се обърна към Виктория:

– Виж я само, как е облечена! Като някоя уличница! Мария, не те ли е срам да пускаш детето си така?

Виктория пребледня. Очите й се напълниха със сълзи. Мартин започна да рови в чинията си и прошепна:

– Мамо, искам да си ходим.

Петър не каза нищо. Само въздъхна и продължи да яде. Сякаш не чу нищо. Сякаш не виждаше как децата му се свиват от срам.

– Госпожо Иванова, моля ви… – опитах се да запазя спокойствие. – Не говорете така на децата ми.

– На ДЕЦАТА ТИ? – изсъска тя. – Те са и на Петър! Но явно ти не знаеш как се възпитават деца! Виж какви са невъзпитани!

В този момент чашата преля. Оставих гъбата в мивката и се обърнах към Петър:

– Ще кажеш ли нещо?

Той само сви рамене:

– Не преувеличавай, Мария. Майка ми просто иска най-доброто за всички.

Сълзите вече пареха по бузите ми. Хванах Виктория и Мартин за ръце и излязохме от апартамента, без да се обръщаме назад.

Тази вечер спахме тримата на едно легло. Децата се сгушиха в мен, а аз гледах тавана и се чудех как стигнахме дотук. Кога любовта между мен и Петър се превърна в рутина? Кога позволих на някой друг да определя стойността ми като майка?

Следващите дни бяха мъчителни. Петър не се прибра вкъщи. Писа ми само едно съобщение: „Майка ми е болна от притеснение заради теб. Помисли си добре какво правиш.“

Седях на кухненската маса и гледах снимките по стената – нашата сватба в Родопите, първата ни почивка на морето, раждането на Виктория… Всичко изглеждаше толкова далечно, почти нереално.

Майка ми дойде на гости:
– Марийче, не можеш цял живот да търпиш това. Децата усещат всичко.
– Ами ако ги лиша от баща им? – прошепнах аз.
– По-добре без баща, отколкото с баща, който ги оставя да страдат.

Решението не беше лесно. Седмици наред се борех със себе си. Петър идваше само за да вземе дрехи или да остави пари за децата. Не попита нито веднъж как са те. Не попита как съм аз.

Една вечер Виктория ме прегърна:
– Мамо, ще ходим ли пак при баба?
– Не, скъпа. Няма нужда да ходим там, ако не ти е приятно.
– Добре… – прошепна тя и се усмихна леко.

Тогава разбрах – трябва да избера тяхното спокойствие пред всичко друго.

Подадох молба за развод. Петър не протестира. Дори изглеждаше облекчен.

Минаха месеци. Животът ни стана по-спокоен, макар и по-труден финансово. Работя като учителка в детска градина и често нося работа у дома. Понякога нощем плача от умора и самота. Но когато видя как Виктория рисува щастливи семейства или как Мартин ме прегръща преди лягане, знам, че съм направила правилния избор.

Понякога срещам Петър на улицата. Разменяме няколко думи за децата и толкова. Той още живее с майка си.

Питам се: Дали някога ще спре да ме боли? Дали ще мога пак да вярвам на някого? Или просто това е цената на свободата и достойнството?

А вие как бихте постъпили? Колко дълго бихте търпели заради децата си?