Как отгледах дъщеря, която обвинява всички, освен себе си: Изповедта на една майка

– Не е честно! – гласът на Виктория отекна из цялата кухня, докато тя трескаво търсеше нещо в шкафа. – Никой не ме разбира, никой не ми помага! Винаги трябва сама да се оправям!
Стоях до мивката с мокри ръце и я гледах. Вече бях свикнала с тези изблици. От малка беше така – ако нещо не ѝ се получи, ако някой ѝ каже „не“, светът се превръщаше във враг. Но тази вечер беше различно. Беше се прибрала разстроена от университета, хвърлила раницата си на пода и започнала да обвинява преподавателите, съучениците, дори мен – че не съм я подкрепила достатъчно.

– Виктория, пак ли всички са виновни? – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. – Не мислиш ли, че понякога трябва да погледнеш и себе си?

Тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна. – Ти винаги ме обвиняваш! Никога не си на моя страна! – изкрещя и излезе от стаята.

Останах сама сред тишината и шума на капещата чешма. Спомних си първите ѝ години – как се радваше на малките неща, как тичаше към мен с разперени ръце. Кога се промени всичко? Кога започна да вижда света като място, което ѝ дължи нещо?

Мъжът ми, Георги, често ми казваше: „Ти я глезиш прекалено. Трябва да ѝ покажеш граници.“ Но аз не можех да ѝ отказвам нищо. След като загубихме първото си дете, Виктория беше моето чудо. Дадох ѝ всичко – любов, време, внимание. Може би прекалено много.

В училище проблемите започнаха още в трети клас. Учителката по математика ми се обади: „Госпожо Иванова, Виктория не поема отговорност за грешките си. Винаги казва, че задачите са объркани или че другите я разсейват.“ Тогава го приех като фаза. Но фазата стана навик.

В тийнейджърските години конфликтите се изостриха. Веднъж я хванах да преписва домашното от приятелка. Вместо да признае вината си, тя обвини мен: „Ако не ме беше карала да ходя на уроци по пиано, щях да имам време да уча!“ Георги се намеси: „Вики, трябва да поемеш отговорност за действията си.“ Тя тръшна вратата и не ни говори два дни.

С времето започнах да усещам как между нас расте невидима стена. Всяка наша среща завършваше с обвинения – аз към нея за липса на самокритика, тя към мен за липса на разбиране. Понякога нощем лежах будна и се питах: „Къде сбърках? Дали ако бях по-строга, щеше да е различно?“

Един ден през зимата Виктория се прибра разплакана. Беше скъсала изпит по право – мечтата ѝ беше да стане адвокат като баща си. Вместо да признае, че не е учила достатъчно, тя обвини преподавателя: „Той нарочно ме пита най-трудните въпроси! Всички са срещу мен!“ Опитах се да я прегърна, но тя ме отблъсна.

– Мамо, ти никога не ме защитаваш! – каза през сълзи.
– Вики, ти си вече голяма. Трябва да носиш отговорност за себе си.
– Не разбираш! Никога няма да разбереш!

Тогава разбрах колко сме се отчуждили. Започнах да търся помощ – четох книги за възпитание, говорих с психолог. Психоложката ми каза: „Децата учат чрез примера на родителите си. Може би и вие сте избягвали трудните разговори?“ Замислих се – дали пък аз самата не съм бягала от конфликтите? Дали съм я предпазвала прекалено много?

С Георги започнахме да говорим повече за миналото. Той призна: „И аз често обвинявах другите за своите провали. Може би тя е взела това от мен.“ Започнахме да работим върху себе си – опитвахме се да показваме повече уязвимост пред Виктория.

Но промяната беше трудна. Веднъж вечерта седнах до нея в стаята ѝ.
– Вики, знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно понякога.
Тя ме погледна с изненада.
– На теб? Защо?
– Защото понякога се чувствам безсилна като майка. И аз правя грешки.
За миг видях колебание в очите ѝ.
– Аз… просто искам някой да ме разбере.
– Разбирам те повече, отколкото мислиш.

Тази вечер беше първата ни истинска крачка една към друга от години насам. Но знаех – пътят ще е дълъг.

Днес Виктория е на двадесет и две. Все още трудно поема отговорност за грешките си, но вече понякога признава: „Може би трябваше да постъпя по друг начин.“ Всеки такъв момент е малка победа за мен.

Понякога се питам: Можех ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на майките – винаги да търсят вината в себе си? Какво мислите вие – къде свършва нашата отговорност и започва тази на децата ни?