Какво си мислеха нашите съседи: История за любов, предразсъдъци и една стена

– Не мога да повярвам, че пак са оставили боклука пред нашата ограда! – изкрещях през прозореца, докато гледах как съседката леля Мария се преструва, че не ме вижда. В този момент дъщеря ми Яна влезе в кухнята, а аз се опитах да скрия раздразнението си. Но истината е, че това беше само върхът на айсберга. От месеци усещах как нещо в квартала ни се променя – шепотите по улицата, погледите, които се задържаха малко по-дълго от обикновено, и онова усещане, че всички знаят нещо, което аз не знам.

Израснах в малко българско село близо до Пловдив. Родителите ми винаги ми повтаряха: „Мариела, гледай си ученето, момчетата ще почакат.“ Но съдбата имаше други планове. Влюбих се в Димитър още в десети клас. Беше тих, но с онзи особен блясък в очите, който ме караше да се чувствам жива. След абитуриентския бал останахме заедно, въпреки че майка ми не беше особено доволна. „Той няма стабилна работа“, казваше тя. „Ще видиш, ще ти разбие сърцето.“

Но не стана така. Омъжих се за Димитър на двадесет и две. Родих Яна година по-късно, а след още три – малкия Георги. Животът ни беше прост – работа, дом, деца, градина. Съседите ни – леля Мария и чичо Иван – винаги бяха около нас. Помагахме си взаимно: те ни даваха домати от градината си, ние им носехме сладко от смокини. Всичко изглеждаше като от приказка за селски уют.

Докато не решихме да строим нова къща в двора. Искахме повече пространство за децата и мечтаех за собствена работилница. Още щом започнаха да копаят основите, слуховете плъзнаха като пожар. Първо чух от съседката отсреща: „Чух, че строите за Яна и Петър.“ Петър беше синът на леля Мария – момче на Яна възраст, срамежлив и затворен.

– Глупости – отвърнах аз. – Просто искаме повече място.

Но думите ми не значеха нищо. Селото вече беше решило: строим къща за дъщеря ни и съседското момче. Всеки ден усещах как погледите стават по-настойчиви. Дори Яна започна да пита:

– Мамо, вярно ли е, че ще живея тук с Петър?

– Разбира се, че не! – отвърнах твърдо. – Ти сама ще решиш с кого и къде ще живееш.

Но слуховете не спираха. Един ден чух майка ми да говори по телефона:

– Абе, Мариела май е решила да омъжи Яна за Петър. Така ще си осигурят спокойствие и ще са близо до нас.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че дори собствената ми майка вярва на тези приказки. Вечерта седнах до Димитър на терасата:

– Мислиш ли, че сбъркахме? Може би не трябваше да строим тук.

Той ме прегърна:

– Хората винаги ще говорят. Важното е ние да знаем истината.

Но напрежението растеше. Леля Мария започна да идва все по-рядко при нас. Чичо Иван спря да поздравява Димитър на улицата. Петър избягваше Яна в училище. Един ден Яна се прибра разплакана:

– Мамо, всички ми се подиграват! Казват, че съм годеница на Петър! Не искам повече да ходя на училище!

Седнах до нея и я прегърнах:

– Яна, хората говорят каквото искат. Ти знаеш коя си и какво искаш.

Но думите ми звучаха кухо дори в собствените ми уши.

В един дъждовен следобед леля Мария почука на вратата ни. Беше пребледняла и притеснена.

– Мариела, трябва да поговорим – каза тя тихо.

Седнахме в кухнята. Тя започна да плаче:

– Не знам какво става! Иван настоява да питаме официално дали ще омъжвате Яна за Петър! Той мисли, че така ще решим всички проблеми… А аз… аз просто искам децата ни да са щастливи!

Погледнах я в очите:

– Лельо Мария, никога не сме мислили такова нещо! Просто строим къща за нашето семейство! Не мога да повярвам колко далеч стигнаха тези слухове…

Тя кимна през сълзи:

– Знам… но Иван е убеден… А Петър страда…

В този момент разбрах колко много може да навреди едно предположение. Седмици наред се опитвахме да обясним на всички истината – на родителите си, на съседите, дори на учителите в училище. Но думите ни сякаш потъваха в бездната на селските предразсъдъци.

Димитър започна да се прибира все по-късно от работа. Аз се затворих в себе си. Яна стана мълчалива и избягваше Петър. Георги започна да заеква от напрежение вкъщи.

Една вечер избухнах:

– Защо трябва да се оправдаваме пред всички? Защо хората не могат просто да ни оставят на мира?

Димитър ме погледна уморено:

– Защото тук всички живеем един живот – нашият е техният и обратното.

Минаха месеци преди нещата да утихнат. Новата къща беше почти готова, но радостта от строежа беше помрачена от горчивината на недоверието. Леля Мария започна пак да идва при нас – носеше сладко от череши и се извиняваше с очи пълни със съжаление. Чичо Иван така и не проговори повече с нас.

Яна завърши училище и замина за София да учи психология. Петър остана тук – работи с баща си на полето. С времето хората забравиха за нашата „тайна сватба“, но белегът остана.

Понякога вечер сядам на терасата и гледам към новата къща. Питам се: струваше ли си всичко това? Колко лесно е чуждото мнение да разруши доверието между хората? И дали някога ще се научим просто да вярваме един на друг?