Капризът на едно дете и краят на едно приятелство: Историята на Мария и Даниела

– Не мога повече, Мария! – гласът на мъжа ми, Петър, проряза тишината в хола, докато малката Ани отново разливаше сок по килима. – Не може ли просто да си играе сама или да гледа малко анимации? Всяка събота е едно и също!

Стоях до масата, с чаша кафе в ръка, и се опитвах да не избухна. Даниела, най-добрата ми приятелка от детинство, седеше срещу мен с изцъклен поглед, сякаш думите на Петър не я засягаха. Ани, дъщеря ѝ, беше навсякъде – скачаше по дивана, дърпаше покривката, искаше внимание. Вече трета поредна седмица Даниела идваше у нас с детето си, защото „Ани се чувства по-добре тук, отколкото сама вкъщи“. Но никой не питаше как се чувстваме ние.

– Петре, моля те… – прошепнах аз, но той само поклати глава и излезе на балкона да пуши.

– Не се притеснявай – каза Даниела с усмивка. – Знам, че понякога е трудно с малко дете. Но Ани е толкова социална! Има нужда от компания.

Погледнах я – беше уморена, но очите ѝ светеха всеки път, когато Ани направеше нещо ново. Откакто роди, Даниела се промени. Преди говорехме за книги, филми, мечти. Сега всяка тема се свеждаше до памперси, зъбки и първи думи. Всяка нейна публикация във Фейсбук беше снимка на Ани – как яде, как спи, как се усмихва. В Инстаграм – същото. Дори профилната ѝ снимка вече не беше тя, а Ани.

Вечерта след поредната им визита седях пред компютъра и безцелно скролвах социалните мрежи. Навсякъде – Ани. Стори ми се натрапчиво. Започнах да се чудя дали не съм лош човек, че това ме дразни. Но после си спомних как Петър все по-често избягваше вкъщи в събота, как синът ни Виктор се затваряше в стаята си и слушаше музика на слушалки, за да не чува писъците на Ани.

– Мамо, кога ще си тръгнат? – попита ме веднъж Виктор през затворената врата.

– Скоро, миличък…

Но „скоро“ никога не идваше. Даниела сякаш беше забравила, че има и други хора освен дъщеря си. Започнах да усещам тежест в гърдите всеки път, когато телефонът ми звъннеше и видех името ѝ.

Една вечер седнахме с Петър на масата след като Виктор заспа.

– Мария, обичам те, но това не може да продължава така. Не сме детска площадка. Не сме длъжни всяка седмица да търпим чуждо дете у дома си.

– Но тя ми е приятелка…

– Приятелка? Или просто някой, който използва дома ти като спасение от самотата?

Думите му ме удариха като шамар. Започнах да си спомням всички моменти през последните месеци – как Даниела никога не ме попита как съм след като ме уволниха от работа; как не забеляза сълзите ми, когато майка ми се разболя; как всяко наше събиране се превръщаше в монолог за Ани.

На следващата сутрин ѝ писах: „Даниела, трябва да поговорим.“

Срещнахме се в малкото кафене до блока. Тя пристигна с Ани за ръка.

– Може ли поне веднъж да дойдеш сама? – попитах я тихо.

Тя ме изгледа изненадано.

– Но… Ани няма с кого да остане.

– Даниела… Чувствам се изтощена. Имам нужда от теб като приятелка, а не като майката на Ани. Имам нужда да поговорим за мен понякога. За нас. За живота извън памперсите.

Тя замълча за миг.

– Не разбираш… Тя е целият ми свят сега.

– А аз? Аз къде съм в този свят?

Даниела сведе поглед. Ани започна да плаче и тя я гушна.

– Може би… може би вече нямаме общ език – прошепна тя.

Излязох от кафенето със свито сърце. Приятелството ни беше приключило – не с гръм и трясък, а с тиха болка и недоизказани думи.

Седмици наред усещах празнота. Понякога хващах телефона да ѝ пиша за нещо дребно – смешен клип или новина – но спирах. Виждах снимките на Ани в социалните мрежи и се чудех дали някога ще бъдем отново близки.

Петър беше по-спокоен у дома. Виктор започна да кани приятели. Но аз… аз загубих част от себе си.

Сега често се питам: Кога едно приятелство става жертва на родителството? И има ли начин да спасим себе си, без да изгубим другия?