Късното чудо: Когато мечтата за дете се сблъска с реалността
– Мамо, пак ли ще закъснееш за родителската среща? – гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината в кухнята, докато аз нервно ровех из чантата си за ключовете.
– Не, Вики, този път ще дойда навреме. Обещавам ти! – излъгах, макар да знаех, че шефът ми в счетоводната кантора едва ли ще ме пусне преди шест.
Винаги съм била отговорна. Винаги съм била тази, която поема повече, отколкото може да носи. Но когато на 40 години най-сетне станах майка след години борба с безплодието, се заклех, че ще дам на дъщеря си всичко, което някога съм искала за себе си. И може би точно там сбърках.
Виктория беше нашето късно чудо. След безброй процедури, хормонални терапии и унизителни въпроси от роднини и съседи – „Ама вие още ли не сте с дете?“, „Докога ще чакате?“ – тя се появи като светлина в края на тунела. Мъжът ми Петър плака повече от мен в родилната зала. Държеше ръката ми и повтаряше: „Това е нашето момиче. Нашето чудо.“
Първите години бяха като сън. Всичко ѝ беше позволено – шоколад сутрин, нови играчки всяка седмица, частни уроци по пиано, балет и английски. Исках да ѝ дам всичко, което аз нямах като дете в малкия град край Пловдив. Майка ми работеше на две места, баща ми пиеше и рядко се прибираше. Аз нямах нищо, затова реших Виктория да има всичко.
Но с годините започнах да усещам тежестта на възрастта си. Докато другите майки тичаха след децата си в парка, аз се задъхвах след пет минути. На родителските срещи бях най-възрастната жена в стаята и често ме питаха дали съм баба ѝ. Вики се срамуваше понякога – виждах го в очите ѝ.
– Мамо, защо си толкова стара? – попита ме веднъж, когато беше на осем.
– Защото много те исках – отвърнах и се опитах да се усмихна.
Петър работеше до късно, а аз се опитвах да балансирам между работа и майчинство. Вики започна да става капризна. Ако не получеше това, което искаше – нов телефон, маркови дрехи, екскурзии до чужбина – започваше да крещи и да тропа с крак. Веднъж дори ми каза:
– Ти не си като майките на другите! Те разбират децата си!
Сърцето ми се сви. Започнах да се питам дали не съм я разглезила прекалено. Дали не компенсирах собствените си липси чрез нея? Дали възрастта ми не ме правеше по-несигурна и по-лесно податлива на манипулации?
Една вечер, докато Петър гледаше новините, му споделих страховете си:
– Мислиш ли, че сбъркахме? Че я отглеждаме погрешно?
Той въздъхна тежко:
– Не знам… Понякога си мисля, че ако бяхме по-млади, щяхме да имаме повече сили и търпение. Но тя е нашето всичко…
– А дали това „всичко“ не я задушава? – прошепнах.
На следващия ден получих обаждане от класната ѝ:
– Госпожо Георгиева, Виктория има проблеми с дисциплината. Не слуша учителите, държи се арогантно с другите деца…
Срамът ме заля като студен душ. Отидох при нея в стаята ѝ:
– Вики, защо се държиш така?
Тя ме погледна с онзи поглед, който познавах от себе си като тийнейджърка:
– Защото никой не ме разбира! Ти само работиш! Татко го няма! Аз съм сама!
Тогава разбрах – бях дала всичко материално, но ѝ бях отнела най-важното: времето и вниманието си.
Започнахме да ходим заедно на разходки из Борисовата градина. Говорехме за книги, за музика, за мечти. Опитвах се да наваксам изгубеното време. Но усещах как годините ме догонват – болки в ставите, умората след работа…
Понякога нощем лежа будна и се питам: дали ако бях по-млада майка, щях да бъда по-добра? Дали щях да имам повече сили за Виктория? Или може би всяка майка греши по свой начин?
Сега гледам дъщеря си как пораства и се страхувам – дали ще успея да бъда до нея достатъчно дълго? Дали ще ме помни като майката, която ѝ даде всичко… или като тази, която изпусна най-важното?
А вие как мислите – възрастта прави ли ни по-добри или по-несигурни родители? Може ли любовта да компенсира пропуснатото време?