Къща на два фронта: Моята битка за дом и любов

— Пак ли ще идват? — гласът ми трепери, докато гледам през прозореца към двора, където люлякът цъфти, но аз не усещам аромата му. Стефан, мъжът ми, стои до мен с чаша кафе и се опитва да избегне погледа ми.

— Мария, моля те… Те са ни семейство. Какво да направя? — казва той тихо, сякаш се страхува да не събуди бурята в мен.

Вече пет години живеем заедно, откакто се оженихме след толкова много самота. Мислех, че ще намеря спокойствие, но всяка събота и неделя домът ми се превръща в арена. Доведената ми дъщеря, Ива, пристига с двете си деца — шумни, невъзпитани, разхвърлящи играчки навсякъде. Всяка чаша, всяка покривка, всяко кътче от дома ми става тяхно. Аз оставам само с ъгълчето си на дивана и усещането, че съм излишна.

— Мамо, къде са бисквитите? — крещи малката Калина още от входната врата, сякаш е вкъщи. Ива не я спира. Само се усмихва извинително: — Остави ги, Мария, деца са…

Но аз не мога да оставя. Не мога да преглътна как всеки уикенд се превръща в изпитание. Стефан се опитва да балансира — ту с мен на терасата, ту с тях в хола. Понякога го виждам как ме гледа с вина, друг път с раздразнение.

— Защо не можеш просто да ги приемеш? — пита ме една вечер, когато всички са си тръгнали и тишината най-сетне пада като одеяло върху къщата.

— Защото не е честно! — избухвам аз. — Това е моят дом! Искам поне един ден спокойствие. Не мога да бъда вечната гостенка в собствения си живот!

Той мълчи дълго. После само казва:

— Ива има нужда от нас. Знаеш колко й е трудно сама с децата…

Знам. Знам всичко това. Но кой мисли за мен? Кой вижда как се разпадам малко по малко?

Преди няколко седмици опитах да говоря с Ива. Поканих я на кафе в кухнята, докато децата гледаха анимации.

— Ива, може ли да поговорим? — започнах внимателно.

Тя ме погледна подозрително:

— Да не би пак нещо да не е наред?

— Просто… понякога ми е трудно. Много хора сме, много шум… Може би можем да измислим някакви правила? Например децата да не скачат по дивана или да не разливат сок навсякъде…

Тя се намръщи:

— Значи пак аз съм виновна? Винаги намираш за какво да се оплачеш! Ако ти е толкова тежко, кажи на татко да не ни кани повече!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках Стефан да разбере колко ме боли. Но оттогава Ива идва още по-рядко при мен — само влиза, поздравява студено и се затваря с баща си и децата в хола.

Стефан започна да се прибира по-късно от работа през седмицата. Понякога усещам как ме избягва. Вечерите ни станаха мълчаливи — всеки със своя телефон или книга.

Една неделя не издържах. След като всички си тръгнаха и останах сама сред разхвърляните играчки и трохи по пода, седнах на кухненския стол и заплаках като дете. Чувствах се предадена — от него, от себе си, от живота.

На следващия ден Стефан ме намери в градината.

— Мария… — започна той плахо. — Не искам да те губя. Но не мога да избера между теб и Ива.

Погледнах го през сълзи:

— Аз не искам избор. Искам само уважение към дома ми… към мен.

Той кимна бавно:

— Ще говоря с нея. Ще измислим нещо.

Но нищо не се промени. Следващият уикенд беше същият — шумен, напрегнат, изпълнен с недомлъвки и студени погледи.

Започнах да се питам дали любовта винаги означава компромис до болка? Дали някога ще бъда истински приета или винаги ще остана чужда в собствения си дом?

Сега стоя тук, на прага на хола, слушам смеха на децата и усещам как стените се стягат около мен като примка.

Кажете ми — има ли изход от тази безкрайна битка между любовта и границите? Или смесеното семейство винаги значи жертва на себе си?