Къщата, която построих за чужди мечти

– Мамо, не можем да останем тук. – Гласът на Петър беше тих, но твърд. Седяхме на масата в новата кухня, още ухаеща на боя и дърво. Външният свят беше потънал в мъгла, а аз усещах как сърцето ми се свива.

Петър не ме гледаше в очите. Снахата ми, Мария, стискаше чашата си с чай така, сякаш се държеше за последната надежда. Бях ги поканила на вечеря, за да отпразнуваме завършването на къщата – моята мечта, плод на години тежък труд в Германия. Вместо радост, в стаята витаеше напрежение.

– Какво значи „не можем“? – прошепнах. – Всичко това… – разперих ръце към светлия хол, към новите мебели, към снимките по стените, които бях подбрала с мисъл за тях. – За кого го направих тогава?

Петър въздъхна. – Мамо, знаеш, че работата ми е в София. Мария също не може да напусне болницата. Тук няма нищо за нас.

– Но това е домът ни! – гласът ми се пречупи. – Тук си израснал, тук са корените ни. Всичко това… – посочих прозореца, зад който се виждаше старата ябълка, посадена от баща му. – Всичко е заради вас.

Мария се намеси плахо:
– Разбираме колко много си жертвала, но нашият живот е другаде. Не можем да се върнем назад.

В този момент усетих как стените на къщата се стесняват около мен. Спомних си първите години в Германия – как чистех стълбища и гледах възрастни хора, докато събирах всяко евро. Всяка вечер си представях как ще се върна тук, как ще седим заедно на двора и ще се смеем. Как ще има внучета, които ще тичат боси по тревата.

– Ами аз? – попитах тихо. – Какво да правя сега?

Петър се изправи и ме прегърна неловко.
– Мамо… не искаме да те нараним. Можеш да дойдеш при нас в София, ако искаш.

Поклатих глава. София никога не беше била моят дом. Там се чувствах изгубена сред шума и тълпите. Тук, в селото, всяко дърво ми беше познато, всяка пътека пазеше спомен от детството ми и от живота с покойния ми съпруг.

След онази вечер къщата опустя. Петър и Мария си тръгнаха още на следващия ден. Останах сама сред новите стени и старите спомени. Сутрин ставах рано и гледах през прозореца как слънцето огрява двора. Понякога идваха съседи – баба Дора носеше бурканче сладко, чичо Иван питаше дали имам нужда от помощ с дървата. Но вечерите бяха най-тежки.

Сядах до камината и слушах тишината. Понякога си говорех сама:
– Защо всичко трябваше да бъде толкова трудно? Защо мечтите ни никога не съвпадат?

Една вечер получих обаждане от Петър:
– Мамо, добре ли си?
– Добре съм – излъгах. – Къщата е топла, ябълката цъфти.
– Ще дойдем през уикенда – обеща той.

Но уикендът мина без тях. После още един и още един.

Започнах да пиша писма до себе си. В тях описвах всичко, което бях преживяла: първия сняг в Германия, когато плаках цяла нощ от самота; първата заплата, която изпратих на Петър за университета; деня, в който купих първата тухла за тази къща.

Селото бавно умираше. Младите заминаваха, къщите пустееха. Само старците оставахме – пазители на чужди мечти и стари спомени.

Една сутрин видях Мария пред портата. Беше дошла сама.
– Може ли да поговорим? – попита тя.
Седнахме на пейката под ябълката.
– Знам колко ти е тежко – каза тя тихо. – И аз понякога се чувствам изгубена в София. Но Петър… той не може да се откъсне от работата си.
– А ти? – попитах я.
Тя замълча дълго.
– Не знам… Понякога си мисля, че ако имахме дете, може би щяхме да дойдем тук. Но не можем…

В очите ѝ проблеснаха сълзи. Прегърнах я и за първи път почувствах болката ѝ като своя собствена.

След този разговор започнах да приемам самотата по-леко. Започнах да каня съседите по-често, да помагам в читалището, да плета терлици за децата от селото. Но всяка вечер се питах: За кого построих тази къща? Защо мечтите ни винаги се разминават?

Може би някой ден ще намеря отговорите. А вие как мислите? Дали си струва да жертваш живота си за чужди мечти?