Къщата на баща ми: Истината, която никога не изрекохме

– Не можеш ли поне веднъж да ми подадеш солта, без да въздишаш? – изсъска брат ми Петър, докато седяхме на масата в кухнята. Беше поредната вечер, в която се опитвах да не избухна. Баща ни, Иван, седеше между нас, с ръце, треперещи от старост и болест, и гледаше втренчено в чинията си.

Петър винаги беше любимецът. Три години по-малък, но с голяма уста и още по-голямо самочувствие. Когато бяхме деца, той винаги получаваше новите маратонки, а аз – старите му дрехи. Майка ни почина рано, оставяйки ни с баща ни – строг, но справедлив според всички съседи. Само че справедливостта му винаги накланяше везните към Петър.

В училище намирах утеха. Там никой не знаеше за вечните ни караници вкъщи. Приятелите ми често се шегуваха с Петър, наричаха го „малкия цар“, защото винаги искаше всичко по неговия начин. Аз бях тихият, този, който слуша и помага. Но вкъщи това не се броеше.

Годините минаваха. Петър замина да учи в София, а аз останах в Пловдив при баща ни. Работех в книжарница и вечер се прибирах да готвя и да чистя. Баща ми започна да боледува – първо забравяше думи, после забравяше мен. Петър идваше рядко – на Коледа или ако имаше нужда от пари.

– Ти си си виновен, че остана тук – каза ми веднъж Петър по телефона. – Можеше и ти да заминеш някъде, да направиш нещо със себе си.

– Някой трябваше да се грижи за татко – отвърнах тихо.

– Това не значи, че къщата е твоя! – изсмя се той.

Тогава не обърнах внимание на думите му. Бях зает с ежедневните грижи – лекарства, супи, безсънни нощи до леглото на баща ми. Понякога той ме гледаше с празен поглед и питаше: „Кой си ти?“ Болеше ме повече от всичко.

Когато баща ми почина, къщата беше тиха като гроб. Петър пристигна с костюм и адвокат под ръка. Погребението мина като в мъгла. След това седнахме в хола – аз, Петър и адвокатът.

– Завещанието е ясно – започна адвокатът. – Къщата преминава изцяло на името на Петър Иванов.

Погледнах ги невярващо.

– Това е някаква грешка! Аз живях тук цял живот! Аз се грижих за него! – гласът ми трепереше.

Петър ме изгледа студено:

– Татко така е решил. Може би е знаел кой заслужава повече.

В този момент сякаш всичко рухна. Спомних си всички вечери, когато съм стоял до леглото на баща ми, всички пъти, когато съм се отказвал от себе си заради него. А сега? Един подпис, едно решение – и аз съм никой.

Дните след това бяха като кошмар. Хората от квартала ме гледаха със съжаление. „Ти беше добрият син“, казваха някои. Но добротата не се пише в нотариалните актове.

Петър дойде след седмица с нови ключове.

– Имаш месец да си намериш друго място – каза сухо. – Ще продавам къщата.

– Това ли ти е благодарността? – попитах го през сълзи.

– Не съм ти длъжен с нищо – отвърна той и затвори вратата след себе си.

Останах сам сред празните стаи. Всяка вещ ми напомняше за детството, за майка ми, за баща ми… За всичко изгубено между стените на тази къща.

Сега пиша тези редове от малка квартира под наем в Кючук Париж. Все още не мога да приема как един подпис може да изтрие цял живот грижи и любов. Питам се: струва ли си да бъдеш добър, ако никой не го вижда? Какво бихте направили на мое място?