Къщата на майка му – битката за доверието в семейството

– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът ми се разнесе из малката кухня, докато гледах дъщеря си Мария право в очите. Тя стоеше срещу мен, с ръце върху корема си, а очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Мамо, моля те, не започвай пак… – прошепна тя, но аз вече не можех да се спра.

– Как така ще купите къща и ще я запишете на името на майка му? Това е безумие! Ти си бременна, имаш дете, а той мисли само за себе си и за майка си!

Мария се отпусна на стола и зарови лице в ръцете си. В този момент вратата се отвори и влезе Петър – зет ми. Усети напрежението във въздуха и веднага се намръщи.

– Какво пак има? – попита той с онзи тон, който винаги ме караше да настръхвам.

– Обясни ми, Петре, защо искаш къщата да е на името на майка ти? – не издържах и го попитах директно.

Той въздъхна тежко и седна до Мария.

– Защото тя ни помага с парите за първоначалната вноска. Без нея няма как да вземем по-голямо жилище. Това е единственият начин.

– И какво? Децата ти ще растат в къща, която не е тяхна? Ами ако нещо стане между вас? Ако майка ти реши да ви изгони?

Мария ме погледна умолително:

– Мамо, моля те, не усложнявай нещата. И без това ми е тежко…

В този момент усетих как гневът ми се смесва с безсилие. Винаги съм искала най-доброто за децата си. След развода с баща им останах сама и се борих с живота, за да им осигуря дом, сигурност, любов. А сега виждах как дъщеря ми е готова да рискува всичко заради компромис със зет ми и свекърва си.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за Мария. Спомнях си как като малка се страхуваше от тъмното и винаги идваше при мен. Сега вече беше жена, майка… но сякаш пак имаше нужда от закрила.

На следващия ден реших да говоря със зет ми насаме. Поканих го на кафе в кварталната сладкарница. Той дойде неохотно.

– Петре, знам, че не ме харесваш особено – започнах внимателно. – Но аз съм майка ѝ. Не мога да гледам как правите грешка.

Той ме погледна студено:

– Не е грешка. Това е единственият начин да имаме дом. Майка ми продава нивата в селото и ще ни даде парите. Без нея няма шанс.

– А ако майка ти реши да ви изгони? Или ако почине – къщата ще остане на брат ти или сестра ти? Какво ще стане с Мария и децата?

Петър замълча. Видях колебание в очите му.

– Ще направим договор… Ще напишем нещо… – измънка той.

– Договори се развалят. Животът е непредвидим. Моля те, помисли за Мария. За децата си.

Той стана рязко:

– Вие жените все искате всичко да е ваше! Моята майка също има права!

Останах сама на масата, с горчив вкус в устата. Върнах се вкъщи и намерих Мария разплакана на дивана.

– Мамо, той не разбира… Казва, че ако настоявам къщата да е на мое име, няма да купим нищо…

Прегърнах я силно. Чувствах се безсилна. Не можех да ѝ помогна финансово – пенсията ми стига едва за сметките. Но не можех и да гледам как се отказва от сигурността си.

Дните минаваха в напрежение. Свекървата на Мария – леля Донка – започна да идва все по-често у тях. Говореше високо, раздаваше съвети, а Мария все повече се затваряше в себе си.

Една вечер чух как Петър ѝ крещи:

– Ако не ти харесва, върви при майка си! Аз правя всичко възможно!

Сърцето ми се сви. Не можех повече да мълча. На следващия ден отидох при адвокат – стара приятелка от университета.

– Има ли начин Мария да се защити? – попитах я отчаяно.

Тя поклати глава:

– Ако къщата е на името на свекървата, Мария няма никакви права. Дори и да са женени. Единственото решение е или имотът да е на двамата съпрузи, или поне Петър да бъде съсобственик.

Върнах се у дома с тежест в гърдите. Седнах до Мария и ѝ разказах всичко.

– Мамо… страх ме е – прошепна тя. – Но ако не купим тази къща, ще останем в малкия апартамент… А Петър ще се ядоса още повече…

Прегърнах я отново. Знаех, че няма лесен изход. Но поне бях до нея.

Седмица по-късно разбрах, че сделката е сключена – къщата вече беше на името на леля Донка. Мария беше тиха и уморена, а Петър сияеше от гордост.

Минаха месеци. Родиха им се второ дете – прекрасно момиченце. Но напрежението не изчезна. Леля Донка започна да идва все по-често и да нарежда какво може и какво не може в „нейната“ къща. Петър все по-често повишаваше тон на Мария.

Една вечер тя дойде при мен с децата.

– Не издържам повече… Мамо, сгреших ли?

Погледнах я през сълзи:

– Не ти сгреши, дете мое… Просто понякога животът ни поставя пред избори без добри решения.

Сега седя сама и си мисля: Кога една майка трябва да се намеси? Има ли право да защити детето си дори когато то вече е възрастен човек? Кажете ми – какво бихте направили на мое място?