Къщата на раздора: Когато семейството се превръща в бойно поле

– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът на Мария, зълва ми, проряза тишината в хола като нож. Стоях срещу нея, стиснала юмруци, а съпругът ми Петър се опитваше да ни успокои. Свекърва ми, баба Станка, седеше в ъгъла с наведена глава, сякаш се молеше всичко това да е просто лош сън.

Преди година взехме най-трудното решение в живота си – да купим къща за свекърва ми. Петър настояваше: „Майка ми заслужава спокойни старини, а и ние ще сме по-близо един до друг.“ Аз се съгласих, макар че знаех какво означава това – повече отговорности, повече намеса в личния ни живот. Но вярвах, че така трябва.

Събрахме спестяванията си, взехме заем и намерихме малка къща в покрайнините на Пловдив. Беше стара, но уютна – с лозе отпред и орех зад къщата. Помогнахме на баба Станка да се нанесе, боядисахме стените, сложихме нови пердета. Първите месеци всичко беше като приказка – неделни обеди, смях на двора, децата тичаха боси по тревата.

Но приказките свършват бързо. Мария започна да идва все по-често. Първо носеше торти и сладкиши, после започна да подхвърля: „Мамо, ако някой ден ти се наложи да не можеш да се грижиш за къщата, аз ще поема всичко.“ Усмихвах се насила и си казвах, че просто се притеснява за майка си.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър влезе с угрижен вид:
– Мария иска да говорим сериозно. Казала е на майка ми, че къщата трябва да бъде прехвърлена на нейно име.
– Какво?! – изпуснах чинията в мивката. – Ние платихме за тази къща! Как може да иска такова нещо?
– Казва, че тя ще се грижи за майка ми, ако нещо стане. Че ние сме си направили живота и не ни трябва още един имот.

Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Какво беше това? Благодарност или предателство? През следващите дни Мария стана още по-настоятелна. Звънеше по няколко пъти на ден на баба Станка, убеждаваше я колко е важно всичко да бъде „уредено навреме“.

Една неделя се събрахме всички в къщата. Мария започна директно:
– Мамо, ти знаеш, че аз винаги съм била до теб. Ако нещо ти стане, кой ще ти помага? Сестра ми има собствено семейство, Петър е зает с работа… Аз ще поема всичко. Но трябва къщата да бъде прехвърлена на мое име.

Петър избухна:
– Това е абсурдно! Ние купихме тази къща! Как можеш да искаш такова нещо?
– Защото аз ще се грижа за мама! – отвърна Мария с треперещ глас.
– А ние какво сме правили досега? – намесих се аз. – Не сме ли помагали? Не сме ли дали всичко от себе си?

Баба Станка мълчеше. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Знаех, че не иска да избира между децата си. Но Мария не отстъпваше.

След този ден отношенията ни се влошиха. Мария започна да настройва роднините срещу нас. На всяко семейно събиране усещах погледите им – едни укоряващи, други съжалителни. Дори съседите започнаха да шушукат: „Виж ги тия… Купили къща на майката, а сега се карат като куче и котка.“

Петър се затвори в себе си. Вечерите ни станаха мълчаливи. Децата усещаха напрежението и питаха защо вече не ходим толкова често при баба.

Една вечер баба Станка дойде у дома сама. Седна до мен и хвана ръката ми:
– Дете мое… Не искам да ви разделям. Не искам тази къща да стане причина за омраза.
– Но какво да направим? – попитах през сълзи. – Ако я прехвърлиш на Мария, тя ще ни изгони от живота ти.
– А ако не я прехвърля, ще ме намрази завинаги…

Тогава разбрах – няма правилен изход. Каквото и да решим, някой ще страда. Семейството ни беше разкъсано между благодарността и алчността, между дълга и любовта.

Минаха месеци в напрежение. Един ден получих писмо от адвокат – Мария беше завела дело за „неправомерно присвояване на семейно имущество“. Сърцето ми се сви. Как стигнахме дотук? От обичта към омразата имаше само една крачка.

Сега стоя пред празната къща и гледам лозето, което засадихме с Петър и децата. Чувствам се предадена от най-близките си хора. И се питам: струва ли си да помагаш на семейството си, ако цената е разбит дом?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между помощта и използването? Ще простите ли такова предателство?