Когато бабите се сблъскат: Битката за първата среща с внучката

— Не мога да повярвам, че пак започваш! — гласът на майка ми Мария трепереше от възмущение, докато държеше телефона до ухото си. — Ивана е моя дъщеря! Аз трябва да съм първата, която ще види бебето!

Стоях до прозореца на малката ни кухня в Пловдив, с Лея в ръце, а сърцето ми биеше лудо. Беше едва третият ден след раждането, а вместо тишина и нежност, домът ни беше изпълнен с напрежение. От другата страна на коридора чух как свекърва ми Стефка говори с мъжа ми Петър:

— Петре, аз съм ти майка! Ако не ме пуснете първа при внучката, ще си тръгна и няма да ви погледна повече!

Петър ме погледна безпомощно. Очите му казваха всичко: „Не знам какво да правя.“

В този момент Лея заплака. Притиснах я към гърдите си и се опитах да не се разплача с нея. Винаги съм си представяла първите дни като майка по друг начин — с топлина, усмивки и подкрепа. Вместо това, бях разкъсана между две жени, които се бореха за надмощие, сякаш аз и Лея бяхме награда.

— Мамо, моля те… — прошепнах в телефона. — Не искам скандали. Просто… нека се разберем като хора.

— Не мога да позволя на Стефка да ме изпревари! — отсече Мария. — Тя винаги е искала да покаже, че е по-добра баба. Помниш ли какво направи на сватбата ви?

Спомних си. Как можех да забравя? Стефка беше дошла с огромна торта и беше обявила пред всички: „Това е от мен за младоженците!“, сякаш майка ми не съществуваше. Оттогава между тях тлееше нещо неизказано — съревнование, което сега избухваше с пълна сила.

Петър се върна в кухнята и затвори вратата тихо.

— Иване, Стефка каза, че ако не я пуснем първа, ще се обиди завинаги…

— А майка ми ще ме изтрие от живота си, ако не я избера… — прошепнах.

Лея отново заплака. Седнах на дивана и я залюлях леко. Сълзите ми потекоха по бузите. Чувствах се сама, въпреки че бях заобиколена от хора.

Вечерта двете баби пристигнаха почти едновременно пред входа. Аз стоях на балкона и ги гледах как спорят пред блока:

— Аз съм майката на Ивана! — крещеше Мария.
— А аз съм майката на Петър! — отвръщаше Стефка.

Съседите надничаха през прозорците. Чувах как някой шепне: „Пак ли са те двете?“

Петър слезе долу да ги посрещне. Опитах се да си поема дъх и да изглеждам спокойна, но ръцете ми трепереха. Когато влязоха в апартамента, атмосферата стана ледена.

— Здравей, мамо — казах тихо на Мария.
— Здравей, Иване — кимна Стефка сухо.

Двете седнаха от двете ми страни на дивана. Лея спеше в ръцете ми. Мълчанието беше тежко като олово.

— Иване, дай ми я за малко — прошепна Мария.
— Не е редно! Аз още не съм я държала! — възрази Стефка.

Петър стоеше до вратата и стискаше юмруци. Аз затворих очи и си пожелах всичко това да е кошмар.

— Мамо… Стефке… — започнах с треперещ глас. — Моля ви… Това е моето дете. Не искам да избирам между вас. Искам Лея да има две баби, които се обичат…

Мария избухна:
— Тя винаги ме е мразила! Още откакто се запознахме!
Стефка отвърна:
— Ти винаги си ме гледала отвисоко! Все едно аз не съм достатъчно добра за Петър!

Сълзите ми потекоха отново. Лея се размърда и заплака силно. Прегърнах я още по-силно.

— Виждате ли какво правите? — извиках през сълзи. — Това ли искате за внучката си? Да расте в напрежение и омраза?

Двете замълчаха. За миг сякаш времето спря.

Мария стана първа:
— Извинявай, Иване… Просто… толкова много те обичам…
Стефка също наведе глава:
— И аз… Не исках да те поставям в такава ситуация.

Петър седна до мен и ме прегърна. За първи път от дни почувствах топлина.

Вечерта двете баби си тръгнаха заедно, без да говорят много. Но поне не се караха.

Останах сама с Лея и Петър. Гледах малкото й личице и се чудех: Защо любовта понякога боли толкова? Дали някога ще успеем да бъдем истинско семейство без тези стари рани?

Кажете ми, случвало ли ви се е подобно нещо? Как бихте постъпили на мое място?