Когато баща ми реши да се пенсионира на мой гръб
– Не мога да повярвам, че пак си купил цигари, татко! – изкрещях, докато държах бебето на ръце и гледах към кухненската маса, където лежеше новата кутия.
Той дори не ме погледна. Само вдигна рамене и продължи да си реже салама. – Ами какво да правя? Пенсията трябва да я пазя. Знаеш ли какви времена идват? Ти си в майчинство, имаш време и за мен, и за малкия. Аз съм си заслужил почивката.
В този момент усетих как гневът ми се смесва с отчаяние. Бях на 29, майка от едва три месеца, а вече се чувствах като глава на семейство, което никога не съм искала да водя. Мъжът ми Димитър работеше по 12 часа в автосервиза, а аз – вместо да се радвам на първите усмивки на сина ни Алекс – броях стотинките за хляб и памперси.
Баща ми, Георги, винаги е бил особен човек. След като майка ми почина преди две години, той стана още по-затворен и раздразнителен. Когато обяви, че ще се пенсионира, всички си мислехме, че ще си намери някакво хоби или ще ходи на риболов с приятелите си от блока. Вместо това, една сутрин просто се появи с два сака пред вратата ни в Люлин и каза: „При вас ще ми е по-спокойно.“
Първите дни се опитвах да го разбера. Загубил е жена си, чувства се самотен… Но когато започна да ми оставя списък с покупки всяка сутрин и да ми казва какво да сготвя за вечеря, чашата започна да прелива. Всяка вечер седяхме тримата на масата – аз, Димитър и татко – а между нас се стелеше мълчание, натежало от неизказани думи.
– Може ли поне веднъж да платиш тока? – попитах една вечер, докато сгъвах дрехите на Алекс.
– Аз съм пенсионерка вече – отвърна той с усмивка. – Трябва да си пазя парите за черни дни. Ти си млада, ще се оправиш.
Димитър ме погледна със съчувствие, но знаех, че и той е на ръба. Заплатата му стигаше едва-едва за сметките и храната. Веднъж го чух как говори по телефона с майка си: „Не знам колко още ще издържим така…“
Започнах да се будя посред нощ от тревога. Прехвърлях в ума си всички разходи: памперси – 40 лева на седмица; мляко – 30 лева; токът скочи двойно… А татко всяка сутрин си купуваше вестник и цигари от кварталната будка.
Една събота сутринта не издържах повече.
– Татко, трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Всичко пада върху мен! Не е честно! – гласът ми трепереше.
Той ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна още от дете.
– Аз съм ти баща! Гледал съм те цял живот! Сега ти е ред…
– Но аз съм в майчинство! Имам бебе! Имам семейство! Не мога да бъда и твоя майка!
Той млъкна. За първи път видях в очите му не гняв, а страх. Може би осъзнаваше колко самотен е останал. Може би не знаеше какво друго да прави освен да се държи за мен като за спасителен пояс.
Димитър влезе в стаята и сложи ръка на рамото ми.
– Георги, трябва да разбереш… Ние не можем да издържаме трима възрастни и бебе само с една заплата. Ако не помогнеш поне малко, ще трябва да помислиш за друго място.
Баща ми не каза нищо. Само стана и излезе на балкона. Стоя там цял следобед.
Същата вечер получих съобщение от сестра ми Мария: „Татко пак ли те тормози? Ако трябва, ще поговоря с него.“
Мария живее във Варна и рядко се виждаме. Тя винаги е била по-силната от двете ни. Реших да й пиша всичко – за сметките, за списъците с покупки, за това как се чувствам като чужденец в собствения си дом.
На следващия ден Мария звънна на татко. Чух ги как говорят дълго и тихо в кухнята. После той дойде при мен и каза:
– Ще започна да давам по 200 лева на месец за сметките. Повече не мога… Но ще търся работа като пазач някъде наблизо.
Почувствах облекчение и вина едновременно. Знам, че не е лесно за него. Но не е лесно и за мен.
Сега вечерите са по-тихи. Татко все още е тук, но вече не настоява за всичко по неговия начин. Понякога дори взима Алекс на разходка в парка и аз имам няколко минути за себе си.
Понякога се чудя: Кога родителите ни спират да бъдат нашата опора и започват да тежат като камък на шията ни? И дали някой ден няма и аз да стана такава тежест за детето си?
Как мислите – има ли граница между дълга към родителите и правото ни на собствен живот?