Когато баща ти стане твоят най-строг учител: Историята на едно пропуснато детство

— Мартине! — гласът ми отекна из апартамента, по-остър от всякога. В ръката си държах бележника му, разтворен на страницата с отсъствията. Сърцето ми туптеше лудо, а в гърдите ми се бореха гняв и разочарование. — Какво е това? Обясни ми веднага!

Мартин стоеше срещу мен, с наведена глава и ръце в джобовете на раздърпаното си яке. Мълчеше. В този момент осъзнах, че не го познавам вече. Кога порасна толкова? Кога се научи да лъже така умело?

— Тате… — започна той тихо, но аз го прекъснах.

— Не ми казвай „тате“! Къде беше през последните две седмици? Училището ли е виновно, или ти?

Майка му, Елена, се опита да ме успокои:

— Георги, нека поговорим спокойно…

— Спокойно ли? — избухнах аз. — Синът ни бяга от училище, а ти искаш да говорим спокойно?

Мартин се разплака. За миг ми се прииска да го прегърна, но гордостта ми не позволи. В този момент взех решение, което щеше да промени всичко.

— Щом не искаш да учиш, ще работиш! От утре сутринта ще започнеш в закусвалнята на бай Иван. Ще видиш какво е истински труд!

Елена ахна:

— Георги, не може така! Той е дете!

— Дете? — изсмях се горчиво. — Децата ходят на училище. Мартин вече е мъж.

На следващата сутрин го заведох лично при бай Иван. Миризмата на пържени кюфтета и лук ме удари още на вратата. Бай Иван ме изгледа с разбиране:

— Ще го научим на ред, Георги. Не се тревожи.

Мартин стоеше като наказан, с престилка до коленете и очи, пълни със сълзи. Оставих го там и излязох с тежко сърце.

Вечерта вкъщи беше тиха. Елена не ми говореше. Мартин се прибра уморен, с мазни петна по ръкавите и миризма на пържен лук в косата.

— Как мина? — попитах сухо.

Той само сви рамене:

— Трудно е…

— Така е в живота — казах строго. — Ако не учиш, ще работиш цял живот така.

Дните минаваха бавно. Мартин ставаше рано, работеше по шест часа на ден, после се прибираше изтощен. Вечерите ни станаха още по-тихи. Една вечер го чух да плаче в стаята си. Елена ме гледаше с укор:

— Това ли искаше? Да го пречупиш?

— Искам да разбере цената на труда! — отвърнах.

Но вътре в мен се борех със себе си. Виждах как синът ми се затваря все повече. Приятелите му спряха да го търсят. В училище започнаха да шушукат за него.

Една вечер, докато вечеряхме в мълчание, Мартин избухна:

— Защо ме наказваш така? Защо никога не ме питаш как се чувствам?

Замръзнах. За първи път го виждах толкова ядосан.

— Защото искам да станеш човек! — изкрещях аз.

— А ти какъв човек си бил за мен? — отвърна той през сълзи. — Винаги си искал само да слушам и да изпълнявам!

Тогава Елена стана от масата и излезе от стаята. Останахме само двамата — баща и син, разделени от маса и години неразбиране.

Седях дълго след това сам, с глава в ръцете си. Спомних си собственото си детство — баща ми беше строг, никога не ме прегръщаше, само изискваше. Заклех се тогава, че ще бъда различен. А сега виждах в очите на Мартин същия страх и болка, които някога изпитвах аз.

На следващия ден отидох при бай Иван.

— Как е момчето? — попитах тихо.

Бай Иван въздъхна:

— Работи здраво, но е тъжен. Не говори много.

Върнах се вкъщи и намерих Мартин в стаята му.

— Сине… — започнах несигурно. — Може би сгреших. Исках да те науча на нещо важно, но май забравих най-важното — че си още дете.

Той ме погледна с насълзени очи:

— Тате… Аз просто не издържах вече в училище. Всички ме подиграваха заради старите ми дрехи… Не исках да те разочаровам.

Сърцето ми се сви от вина. Прегърнах го силно за първи път от години.

От този ден започнахме да говорим повече. Записахме го на консултации при училищния психолог. Постепенно Мартин започна да се връща към себе си.

Но белезите останаха — в мен и в него.

Понякога вечер се питам: Дали постъпих правилно? Дали строгият урок беше по-важен от доверието между баща и син? Какво бихте направили вие на мое място?