Когато болестта на дъщеря ми разкри истината, която не исках да знам – изповедта на един баща

– Тате, ще умра ли? – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха огромни и влажни като есенни локви. Държах ръката ѝ в болничната стая, където миришеше на дезинфектант и страх. Не знаех какво да ѝ кажа. Лекарите още не бяха сигурни какво точно ѝ има, но всички говореха за спешни изследвания, за донори, за кръвни групи.

Петнадесет години живеех с убеждението, че имам всичко – добра работа в Пловдив, апартамент под тепетата, жена, която обичах, и дъщеря, която беше смисълът на живота ми. Ала всичко се срина за една нощ. Жена ми, Даниела, изчезна без дума. Остави само бележка: „Извинявай, не мога повече.“ Не можех да повярвам. Обиколих всички познати, звънях на родителите ѝ в Стара Загора, никой не знаеше нищо. Мария плачеше всяка вечер, а аз се опитвах да бъда силен.

Когато лекарите казаха, че Мария има нужда от трансплантация и трябва да се търси съвместим донор сред родителите, не се поколебах. Дадох кръв за изследванията. След два дни ме извикаха в кабинета на д-р Георгиев.

– Господин Петров, трябва да поговорим сериозно – започна той и ме погледна право в очите. – Вашата кръвна група не съвпада с тази на Мария. Генетичните тестове показват, че не сте биологичният ѝ баща.

Светът ми се срина. Не можех да дишам. В ушите ми бучеше. „Не сте биологичният ѝ баща.“ Повтарях си го отново и отново. Как е възможно? Даниела… Тя никога не би… Или би?

Върнах се при Мария. Тя ме гледаше с надежда – тате ще оправи всичко. Не можех да ѝ кажа истината. Не и сега. Но в мен се бореха гняв, болка и вина. Какво съм бил през всичките тези години? Само един глупак? Или истински баща?

Дните минаваха в болницата. Търсехме донор. Обадих се на Даниела – телефонът беше изключен. Приятелката ѝ Катя ми каза:

– Знаеш ли… Даниела винаги е била объркана. Може би е имала причина да си тръгне.

– Каква причина? – попитах аз с гняв.

– Може би не си бил ти човекът за нея… – прошепна тя и избяга.

Вечерта седнах до леглото на Мария. Тя спеше неспокойно. Гледах я – същите кафяви очи като моите, същата усмивка като на майка ѝ. Или само така си мислех? Започнах да си спомням малките неща – как Даниела често беше разсеяна, как понякога гледаше Мария с някаква тъга.

На следващия ден дойде майка ми от село.

– Сине, какво става? Защо си толкова пребледнял?

Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна силно.

– Кръвта не прави човека баща – каза тя тихо. – Ти си я отгледал, ти си ѝ бил опора.

Но аз не можех да простя на Даниела. Не можех да простя и на себе си, че не съм разбрал по-рано.

Седмици наред живеехме между болницата и дома. Мария отслабваше, но никога не се оплакваше. Един ден ме попита:

– Тате, защо мама не идва?

– Не знам, мила – отвърнах и се разплаках пред нея за първи път.

Тогава тя ме прегърна силно:

– Аз имам теб. Само теб и това ми стига.

Тези думи ме прерязаха като нож. Реших да ѝ кажа истината.

– Мария… Има нещо важно, което трябва да знаеш. Аз… аз не съм ти биологичният баща.

Тя ме гледаше дълго безмълвно.

– А ти обичаш ли ме?

– Повече от всичко на света.

– Тогава няма значение.

Заплакахме заедно. В този момент разбрах – любовта няма кръвна група.

След още месец намерихме донор чрез регистъра в София. Операцията мина успешно. Мария се възстановяваше бавно, но вече имаше сили да се смее.

Даниела така и не се върна. Понякога получавам картички без адрес – само „Извинявай“. Не знам дали някога ще мога да ѝ простя напълно.

Животът ни започна отначало – само двамата с Мария. Научих се да готвя мусака и баница, да плета плитки и да слушам тийнейджърски драми.

Понякога вечер стоя до прозореца и се питам: Ако знаех истината по-рано, щях ли да обичам Мария по-малко? Може ли една лъжа да разруши цял живот или любовта е по-силна от всичко?

А вие как бихте постъпили на мое място?