Когато болестта на дъщеря ми разкри тайните: Изповедта на един баща, който трябваше да започне отначало

– Татко, боли ме коремчето… – прошепна Мария, докато стискаше ръката ми в болничното легло. Беше три през нощта, а аз вече не помнех кога за последно съм спал истински. В коридора на Педиатрията в София времето се беше сгънало – часовете се точеха като безкрайна нишка, а аз се молех само за едно: да не се случи най-лошото.

Преди две седмици всичко беше нормално. Или поне така си мислех. Живеехме в малкия ни апартамент в Люлин – аз, жена ми Елена и Мария. Работех като техник в метрото, а Елена беше учителка по български език. Вечерите ни минаваха в смях, домашни и приказки за бъдещето. Но една сутрин, когато се прибрах от нощна смяна, Елена я нямаше. На масата имаше само бележка: „Извинявай, не мога повече.“

Първо си помислих, че е някаква шега. После – че е нервна криза. Но когато не се върна нито след ден, нито след седмица, разбрах, че нещо сериозно се е случило. Опитах да я намеря – звънях на родителите ѝ в Пловдив, на приятелките ѝ, дори на колежките ѝ в училище. Никой не знаеше нищо. Мария ме гледаше с огромните си кафяви очи и питаше: „Тате, мама кога ще се върне?“ Не знаех какво да ѝ кажа.

Точно тогава започнаха болките ѝ. Първо мислех, че е стомашен вирус. После лекарите казаха „може би апандисит“. Но изследванията показаха нещо по-страшно – рядко автоимунно заболяване, което изискваше спешна трансплантация на костен мозък. Казаха ми: „Трябва да направим тестове за съвместимост.“

Седях в болничния коридор с треперещи ръце, докато медицинската сестра взимаше кръв от мен и Мария. След два дни ме извикаха при началника на отделението.

– Господин Георгиев, трябва да поговорим сериозно – каза той и ме погледна право в очите. – Не сте биологичният баща на Мария.

Светът ми се срина. Не можех да повярвам. Петнадесет години съм бил до това дете – първите ѝ стъпки, първият ѝ учебен ден, всяка настинка и всяка радост… А сега някакъв документ ми казва, че не съм ѝ баща?

– Това е невъзможно! – изкрещях. – Сигурно има грешка!

– Направихме теста два пъти – отвърна лекарят тихо. – Разбирам колко е трудно…

Върнах се при Мария със свито сърце. Тя ме погледна и прошепна:

– Тате, ще оздравея ли?

Прегърнах я силно и ѝ обещах, че ще направя всичко възможно.

В следващите дни животът ми се превърна в кошмар. Трябваше да намеря Елена – тя беше единствената надежда за донорство. Но тя сякаш бе потънала вдън земя. Полицията прие случая като „доброволно напускане“, а аз останах сам с болното си дете и с въпроси, които ме разкъсваха отвътре.

Започнах да ровя из старите ни снимки и писма. Открих бележки от някакъв мъж – Красимир, бившият ѝ колега от университета. Сърцето ми се сви – дали той е истинският баща? Дали Елена е живяла с тази тайна през всичките тези години?

Една вечер седнах до леглото на Мария и ѝ казах:

– Мария, има неща, които не разбирам напълно… Но едно знам със сигурност – обичам те повече от всичко на света.

Тя ме погледна с уморени очи:

– Аз също те обичам, тате.

Започнах да търся Красимир – намерих го във Фейсбук, писах му отчаяно съобщение: „Моля те, ако си бащата на Мария, тя има нужда от теб!“ Отговори ми след два дни: „Ще дойда.“

Срещнахме се в болницата. Беше висок мъж с посивяла коса и виновен поглед.

– Не знаех… Елена никога не ми каза нищо – промълви той.

Направиха му тестовете – оказа се съвместим донор. Започнаха подготовката за трансплантацията.

През тези седмици аз живеех между надеждата и отчаянието. Понякога се питах дали Мария ще ме намрази, ако разбере истината. Дали ще спре да ме нарича „тате“? Дали някога ще мога да простя на Елена?

След операцията Мария започна бавно да се възстановява. Един ден седнах до леглото ѝ и тя ме хвана за ръката:

– Тате… ти винаги ще си ми татко, нали?

Сълзите ми потекоха сами.

– Винаги, Мария. За мен ти си моето дете.

Днес живеем двамата в малкия апартамент в Люлин. Понякога вечер гледаме снимки от миналото и си разказваме истории за мама – без омраза, само с тиха тъга. Научих се да прощавам и да обичам без условия.

Питам се понякога: Какво означава да си родител? Кръвта ли ни прави семейство или любовта? Може ли човек да започне отначало след такова предателство? Как бихте постъпили вие?