Когато болката почука на вратата: Сълзите на свекърва ми и предателството, което не отминава

– Моля те, отвори… – гласът ѝ трепереше зад вратата, а дъждът барабанеше по ламарината на входа. Преглътнах сълзите си, притиснах по-силно малкия Даниел до себе си и за миг се поколебах. Беше късно, почти полунощ, а аз не бях готова за още болка тази вечер. Но познавах този глас – гласът на свекърва ми Мария, която никога не идваше неканена.

Отворих. Тя стоеше на прага, мокра до кости, с разтекъл се грим и очи, които сякаш бяха плакали цяла нощ. Без дума се хвърли в прегръдките ми и избухна в ридания. Даниел се разплака от уплаха. Затворих вратата и я поведох към кухнята.

– Какво се е случило? – попитах тихо, докато ѝ сипвах чай.

– Не мога повече… Не мога да го понеса… – гласът ѝ беше пресипнал. – Той… той пак го направи…

Знаех за какво говори. Мъжът ми, Петър, беше изневерил преди две години. Тогава светът ми се срина. След години борба с безплодието, след безброй опити ин витро и разочарования, когато най-накрая осиновихме Даниел, мислех, че сме преминали през най-лошото. Но тогава дойде предателството му – като нож в гърба.

Мария беше единствената, която тогава остана до мен. Тя ме държеше за ръка, когато плаках нощем в банята, тя ми носеше супа и ме караше да ям, когато не можех да преглътна нищо освен сълзите си. Но сега тя беше тази, която имаше нужда от мен.

– Петър пак е с онази жена… – прошепна тя. – Видях ги. В нашия квартал. Не можах да повярвам…

Стиснах чашата с чай толкова силно, че едва не я счупих. В гърдите ми се надигна гняв – към Петър, към съдбата, към себе си. Защо пак? Защо след всичко?

– Мамо… – започнах несигурно. – Не знам какво да ти кажа…

– Аз знам! – прекъсна ме тя с внезапна сила. – Трябва да го напуснеш! Не заслужава нито теб, нито Даниел! Аз ще ви помагам… Ще се оправим!

Погледнах я невярващо. Тя ли ми казва това? Жената, която винаги е защитавала сина си до последно?

– А ти? – попитах тихо. – Как ще живееш с мисълта, че синът ти е такъв човек?

Тя избухна в нови сълзи.

– Не знам… Не знам… – шепнеше тя. – Винаги съм вярвала, че съм го възпитала добре… Че ще бъде достоен мъж…

В този момент осъзнах колко много сме си приличали – две жени, предадени от един и същи мъж по различен начин.

Даниел се размърда в скута ми и ме погледна с големите си кафяви очи.

– Мамо… гладен съм…

Станах и започнах да приготвям филийки с масло и мед. Мария седеше мълчаливо на масата и гледаше в една точка.

– Помниш ли как мечтаехме за голямо семейство? – прошепнах аз. – Как си представяхме празници с много деца, смях и топлина? А сега сме само ние тримата…

– Не казвай това! – възкликна тя. – Ти си ми като дъщеря! Даниел е моят внук! Ще се справим!

В този момент телефонът ми иззвъня. Петър.

Не вдигнах. Не можех да говоря с него. Не тази вечер.

Мария ме погледна умолително.

– Моля те… не му прощавай пак…

Погледнах я право в очите.

– А ти ще можеш ли да му простиш?

Тя замълча дълго.

– Не знам… Може би майчината любов е по-силна от всичко… Но вече не знам дали мога да го гледам по същия начин.

В този момент осъзнах колко много сме загубили всички ние. Не само брака си, не само мечтите си за голямо семейство, а и доверието – онова невидимо лепило между хората.

През следващите дни Мария остана при нас. Готвехме заедно, водехме Даниел на детската площадка, опитвахме се да върнем някакъв ред в разбития ни свят. Петър звънеше всеки ден. Понякога идваше до входа и чакаше с часове да му отворя. Не го пусках вътре.

Една вечер седяхме с Мария на балкона и гледахме как дъждът отново се стича по прозорците.

– Мислиш ли някога да му простиш? – попита тя тихо.

– Не знам… – отвърнах аз. – Понякога си мисля, че ако не беше Даниел, щях да избягам далеч и никога повече да не погледна назад. Но той има нужда от баща си… Или поне така казват хората…

Мария въздъхна тежко.

– Понякога най-голямото предателство е да предадеш себе си…

Тези думи останаха да ехтят в главата ми цяла нощ.

Сега пиша тази история и се чудя: Колко пъти може едно сърце да бъде разбито и все пак да продължи да обича? Има ли прошка за предателството? Или просто се научаваме да живеем със счупеното?