Когато чуждите деца станат твои: Историята на една българска мащеха

– Пак ли ще идват? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах как Стефан прибира чашите от масата.

Той не ме погледна, само въздъхна тежко. – Мария, те са деца. Няма къде другаде да отидат.

– А аз? Аз къде да отида, когато домът ми вече не е мой? – прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга.

Пет години съм омъжена за Стефан. Обичам го, но никога не съм си представяла, че ще трябва да деля уикендите си с децата на неговата дъщеря от първия му брак – Ива. Ива е на трийсет и две, разведена, с две палави момчета – Мартин и Крис. Всяка събота сутрин идват у нас, сякаш апартаментът ни е обществена детска градина.

Първите няколко месеца се стараех да бъда гостоприемна. Пекох кексчета, играех с децата, слушах историите на Ива за бившия ѝ мъж и проблемите ѝ в работата. Но с времето започнах да усещам как собственото ми пространство се свива. Всяка стая беше пълна с играчки, всяка повърхност – с трохи и разлят сок. А аз? Аз изчезвах някъде между тях.

– Мамо, Крис пак ми взе количката! – чувах писъците още от коридора.

– Мартине, върни я веднага! – Ива се провикваше, а Стефан се опитваше да въдвори ред с онзи негов спокоен тон, който никога не работеше при децата.

– Мария, може ли да направиш още чай? – питаше ме Ива, сякаш съм ѝ прислужница.

Веднъж опитах да поговоря със Стефан. Седнахме на балкона, далеч от детския шум.

– Не мога повече така – казах му. – Имам нужда от спокойствие. Това е и моят дом.

Той ме погледна уморено. – Знам, Мария. Но Ива няма другаде да ходи. Ти си майка, разбери я.

– Аз не съм ѝ майка! – избухнах. – Никога не съм искала да бъда нечия мащеха.

Той замълча. От този ден между нас се появи невидима стена.

С приятелките ми често обсъждаме семейните си проблеми. Всяка има своите драми – една се кара с мъжа си заради парите, друга не може да понася свекървата си. Но когато им разказах за Ива и децата, всички ме гледаха с разбиране.

– Мария, ти си прекалено добра – каза ми веднъж Елена. – Ако беше на мое място, щях да ги изгоня още първата седмица.

– Не е толкова лесно – отвърнах. – Стефан ще ме намрази.

– А ти себе си не мразиш ли вече? – попита тя тихо.

Този въпрос ме преследваше дни наред.

Една неделя сутрин реших да избягам от всичко. Отидох в парка с книга, но не можех да се съсредоточа върху нито един ред. В главата ми кънтяха гласовете на Мартин и Крис, смехът на Ива, въздишките на Стефан.

Когато се прибрах, апартаментът беше в хаос. Децата тичаха из хола, Ива говореше по телефона, а Стефан миеше чинии.

– Къде беше? – попита той рязко.

– Навън. Имах нужда от въздух.

– Можеше поне да кажеш…

– Защо? За да чуя пак как трябва да бъда разбираща? Защо винаги аз трябва да се жертвам?

Той замълча, а аз избухнах в сълзи пред всички.

Ива ме погледна изненадано. – Мария… ако ти пречим…

– Не е въпросът дали ми пречите – казах през сълзи. – Въпросът е дали някой изобщо мисли за мен тук.

Настъпи тягостно мълчание. Децата спряха да тичат. Стефан остави чинията в мивката и дойде при мен.

– Извинявай – прошепна той. – Не осъзнавах колко ти е тежко.

Ива изглеждаше объркана и засрамена. За първи път видях у нея разбиране.

– Може би трябва да помислим за друг вариант – каза тя тихо. – Не искам да ти развалям спокойствието.

Тази вечер заспах с усещането, че най-накрая някой чу болката ми.

Но проблемът не изчезна напълно. Следващите уикенди Ива идваше по-рядко, но напрежението между мен и Стефан остана. Често се питам дали има място за мен в това семейство или винаги ще бъда чужда в собствения си дом.

Понякога си мисля: Колко още трябва да търпя? Кога ще дойде ред и на моето щастие? А вие как бихте постъпили на мое място?