Когато чуждото дете стана мое: Историята на една неочаквана майка

— Не мога да повярвам, че просто го доведе тук, Стефане! — гласът ми трепереше, докато гледах малкото момче, което стискаше раницата си до вратата. Очите му бяха огромни, пълни с недоумение и страх. Стефан стоеше между нас — объркан, виновен, но решителен.

— Нямаше друг избор, Мария. Майка му замина за чужбина. Не можех да го оставя сам — прошепна той, сякаш се оправдаваше пред себе си повече, отколкото пред мен.

В този миг разбрах, че животът ми никога няма да бъде същият. Аз, Мария — на 34 години, с подреден апартамент в центъра на Пловдив, с работа като учителка по литература и мечти за спокойни вечери със съпруга ми — изведнъж се оказах мащеха на 7-годишния Виктор. Дете, което не познавах. Дете, което не беше мое.

Първата нощ беше кошмар. Виктор не искаше да вечеря с нас. Седеше в ъгъла на стаята за гости и рисуваше с моливи по един стар тефтер. Стефан се опитваше да го заговори:

— Викторе, хайде при нас. Мария е направила мусака — любимата ти.

Момчето не отговори. Аз се чувствах невидима. Вечерята мина в мълчание. След като сложих чиниите в миялната, се затворих в банята и заплаках тихо. Не бях готова за това. Не знаех как да бъда майка на дете, което не ме иска.

Следващите дни бяха изпълнени с напрежение. Виктор отказваше да говори с мен. Когато го питах дали иска закуска, само поклащаше глава. Стефан се опитваше да балансира между нас двамата, но усещах как се отдалечаваме един от друг. Вечерите ни вече не бяха изпълнени със смях и разговори за книги или филми. Сега говорехме само за училище, домашни и какво е казал или не е казал Виктор.

Една вечер майка ми ми се обади:

— Мари, ти си силна жена. Но не забравяй себе си. Не позволявай на чуждо дете да разруши брака ти.

Тези думи ме пронизаха като нож. Чуждо дете? Ами ако никога не го почувствам свое? Ами ако Стефан избере него пред мен?

Виктор започна училище в нашия квартал. Още първия ден учителката му ме извика:

— Мария, Виктор е затворен, не общува с другите деца. Може би трябва да поговорите с него.

Опитах се. Седнах до него една вечер:

— Викторе, знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Но ако искаш да поговорим…

Той ме погледна за първи път право в очите:

— Кога ще се върна при мама?

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Само го прегърнах неловко и той не ме отблъсна.

Стефан започна да работи до късно — казваше, че има много задачи в офиса. Оставаше ми все повече време насаме с Виктор. Веднъж го заведох в парка до реката. Купих му сладолед.

— Татко казваше, че тук има костенурки — прошепна той.

— Има ги още — усмихнах се аз и му посочих едно малко островче сред водата.

За първи път го видях да се усмихва.

Малко по малко започнахме да намираме общ език. Помагах му с домашните по математика (макар че винаги съм мразела математика), четяхме приказки вечер. Понякога той ме питаше за майка си — дали ще се върне, защо е заминала.

— Понякога хората заминават далеч, защото имат нужда от промяна — казвах аз внимателно.

Виктор кимаше мълчаливо.

Но напрежението между мен и Стефан растеше. Той беше уморен, раздразнителен. Една вечер избухна:

— Не мога повече! Ти си студена към Виктор! Не се опитваш достатъчно!

— Аз ли? Аз правя всичко! Ти къде си? Кога последно вечеря с нас? — извиках аз през сълзи.

Виктор чу скандала ни и се заключи в стаята си. Тогава разбрах колко много страда това дете между двама възрастни, които не могат да се разберат.

На следващия ден му написах бележка: „Викторе, съжалявам за всичко. Ако имаш нужда от мен — винаги ще съм тук.“ Оставих я под възглавницата му.

Вечерта той дойде при мен в кухнята:

— Може ли да ми помогнеш с рисунката?

Седнахме заедно и рисувахме дървета и къщи до късно през нощта.

Минаха месеци. Все още има дни, в които се чувствам изгубена — между ролята на съпруга и мащеха, между любовта към Стефан и страха да не изгубя себе си. Понякога се питам дали някога ще бъда истинска майка за Виктор или винаги ще остана „чуждата жена“ в живота му.

Но когато го видя да се смее или когато ме прегърне преди лягане, усещам надежда.

Понякога си мисля: Колко струва една майчина обич? Може ли тя да се роди от болката и страха? Или просто трябва да дадеш време на сърцето си?