Когато дъщеря ми ме помоли да се преместя при нея за седмица: Истината, която не исках да видя

– Мамо, моля те, ела при мен за една седмица. Не мога повече сама – гласът на Мария трепереше по телефона. Беше късна вечер, а аз вече лежах в леглото, уморена от дългия ден. Но в гласа ѝ имаше нещо различно – не просто умора, а отчаяние.

– Какво се е случило, Мария? – попитах, опитвайки се да не прозвучи прекалено тревожно.

– Просто… имам нужда от теб. За малко. За Сашко. И за мен.

Сърцето ми се сви. Знаех, че дъщеря ми не е от хората, които лесно молят за помощ. Още повече след развода ѝ с Петър преди две години – оттогава сякаш се беше затворила в себе си и рядко споделяше какво я мъчи.

На следващата сутрин стегнах малък куфар и тръгнах към София. Влакът беше пълен с хора – млади и стари, всеки със своите грижи. Гледах през прозореца и се чудех дали съм направила достатъчно за Мария през годините. Дали съм била добра майка? Дали съм я научила да бъде силна или просто да търпи?

Когато пристигнах, Мария ме посрещна на прага с тъмни кръгове под очите и разрошена коса. Сашко тичаше из коридора с плюшения си мечок.

– Благодаря ти, мамо – прошепна тя и ме прегърна силно.

Първите два дни минаха спокойно. Готвех, играех със Сашко, а Мария учеше в стаята си. Но нощем чувах как плаче тихо в банята. На третата вечер не издържах.

– Мария, какво става? Това не е само заради изпитите, нали?

Тя ме погледна с празен поглед.

– Не знам какво правя. Чувствам се като провал. Петър не плаща издръжка, работата ми е несигурна, Сашко е болнав… А аз… аз просто не издържам вече.

Седнах до нея и я прегърнах. За първи път от години усетих колко е крехка.

– Не си сама, Мария. Аз съм тук. Но трябва да ми кажеш всичко.

Тя избухна в сълзи.

– Понякога си мисля, че ако ме нямаше… всичко щеше да е по-лесно за всички. Чувствам се като товар.

Тези думи ме пронизаха като нож. Спомних си собствената си младост – как сама отглеждах Мария след като баща ѝ ни напусна. Колко пъти съм си мислила същото? Колко пъти съм стискала зъби и съм се усмихвала пред нея, а нощем съм плакала в тъмното?

– Не говори така! Ти си всичко за мен и за Сашко. Той има нужда от теб! – казах твърдо.

В следващите дни започнах да забелязвам колко е изтощена Мария – не само физически, но и психически. Сашко беше неспокоен, често плачеше без причина. Апартаментът беше разхвърлян, а храната – бързо приготвена и без вкус.

Една вечер, докато оправях играчките на Сашко, той ме попита:

– Бабо, мама ще си тръгне ли пак?

– Не, миличък. Мама винаги ще е тук с теб.

Но вътрешно не бях сигурна дали казвам истината.

На петия ден Мария получи паник атака. Стояхме в кухнята, когато изведнъж започна да диша тежко и да трепери.

– Мамо… не мога… не мога да дишам…

Изплаших се ужасно. Обадих се на бърза помощ. Докато чакахме линейката, държах ръката ѝ и ѝ повтарях:

– Дишай с мен, Мария. Всичко ще мине.

След прегледа лекарят каза:

– Госпожо, дъщеря ви има нужда от почивка и психологическа подкрепа. Не подценявайте това.

Тази нощ не мигнах. Гледах как Мария спи неспокойно до мен и се чудех къде сбърках като майка. Защо никога не говорихме открито за трудностите? Защо винаги се преструвахме на силни?

На сутринта седнахме трите поколения на масата – аз, Мария и Сашко.

– Мамо – каза Мария тихо – страх ме е да поискам помощ. Страх ме е да не те натоваря още повече.

– Мария, ти си моето дете. Ако не мога да ти помогна аз – кой тогава? Но трябва да поискаш помощ навреме. И аз имам нужда от подкрепа понякога.

Тя кимна и за първи път от години видях надежда в очите ѝ.

Последните два дни прекарахме повече време заедно – разходки в парка, смях със Сашко, разговори до късно вечерта. Започнахме да планираме как може да потърси помощ от психолог и социални служби. Разбрахме, че няма срам в това да признаеш слабостта си.

Когато си тръгвах към дома си във Враца, Мария ме изпрати на гарата с усмивка.

– Благодаря ти, мамо. Този път наистина ми помогна.

Влакът потегли, а аз гледах през прозореца към преминаващите полета и мислех: Колко често жените в България носят сами целия товар на семейството? Колко често мълчим от страх да не ни помислят за слаби?

А вие… Кога за последно поискахте помощ? И защо ни е толкова трудно да признаем, че понякога просто не можем сами?