Когато дъщеря ти те осъди заради миналото ти: Историята на една майка от Пловдив

– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът на дъщеря ми Елица трепери от гняв, а очите ѝ са пълни със сълзи. Стои срещу мен в малката ни кухня в Пловдив, стиснала телефона си така, сякаш иска да го счупи. – Как можа да ми отнемеш парите от сметката? Това са моите спестявания!

Сърцето ми се свива. Не знам как да ѝ обясня, че не съм докосвала нито лев от нейните пари. Че цял живот съм работила на две места, за да има тя всичко, което аз нямах като дете. Че съм се отказала от себе си, за да може тя да учи пиано, да ходи на уроци по английски, да има нови дрехи и книги. Но сега думите заседват в гърлото ми.

– Ели, мамо, не съм взимала нищо – прошепвам. – Може би е станала някаква грешка в банката. Ще отидем заедно утре и ще проверим.

Тя ме гледа така, сякаш съм най-големият ѝ враг. – Винаги имаш оправдания! Винаги! – извиква и излиза, тръшвайки вратата след себе си.

Оставам сама. Сядам на стола и се хващам за главата. В този момент си спомням как преди петнайсет години Георги – баща ѝ – си събра багажа и излезе през същата тази врата. Тогава Елица беше само на две години и не разбираше защо татко ѝ вече не я люлее вечер преди сън. Аз плаках цяла нощ, а на сутринта трябваше да стана и да отида на работа – първо в училището като чистачка, после в една закусвалня до гарата.

Майка ми тогава ми каза: „Магде, ще се справиш. За детето си ще направиш всичко.“ И аз го направих. Пропуснах всички празници, не си купих нови дрехи с години, отказвах си дори кафе в почивката. Само и само Елица да има повече от мен.

Но хората не виждат това. Съседките шушукат зад гърба ми: „Магда пак сама си влачи торбите…“ На родителските срещи винаги бях сама сред майките с мъже до себе си. Когато Елица порасна и започна да пита къде е баща ѝ, лъжах я: „Татко работи далеч.“ А истината беше, че Георги се ожени повторно и имаше друго дете.

Преди година Елица завърши гимназия с отличие. Бях толкова горда! Помогнах ѝ да кандидатства в Софийския университет – приеха я психология. Заедно спестявахме пари за квартирата ѝ в София. Аз чистих още повече къщи, взех заем от една приятелка. Всичко за нея.

А сега тя ме обвинява, че съм я ограбила.

Телефонът ми звъни – майка ми.
– Какво става, Магде? Чух, че Елица се е върнала разплакана при теб.
– Не знам, мамо… Казва, че съм взела парите ѝ.
– Ти? Ти ли? – майка ми въздъхва тежко. – Децата не помнят жертвите ни. Само грешките ни.

Вечерта Елица се прибира късно. Сяда срещу мен на масата и ме гледа втренчено.
– Говорих с татко – казва тихо. – Той каза, че ти винаги си била алчна. Че затова ви е напуснал.

В този момент усещам как нещо умира в мен. Как може Георги да говори такива неща? След всичко…
– Ели… – започвам, но тя ме прекъсва:
– Не искам да слушам оправдания! Ако не върнеш парите до утре, ще отида в полицията!

Не спя цяла нощ. Прехвърлям в ума си всяка стотинка, която съм похарчила през последните месеци. Знам, че не съм взела нищо от нея. На сутринта отиваме заедно в банката. Оказва се техническа грешка – парите са били блокирани временно заради нова карта.

Елица мълчи по пътя към вкъщи. Аз също.

Вечерта тя идва при мен със свити рамене:
– Извинявай… Просто… Не знам защо ти повярвах толкова лесно…

Прегръщам я, но болката остава. Защо децата толкова лесно вярват на лошото за родителите си? Защо забравят всичко хубаво?

Седя сама на терасата и гледам светлините на Пловдив. На петдесет и две години съм и се чувствам по-сама от всякога.

Дали някога ще мога да простя на дъщеря си това недоверие? Или просто така е устроен животът на самотната майка в България?

Как мислите – заслужават ли майките ни повече доверие? Или грешките ни винаги ще тежат повече от жертвите?