Когато дъщеря ти звъни само за пари: Изповедта на една българска майка

– Мамо, пак ли ще ми държиш сметка? – гласът на Ирина трепери от раздразнение, а аз стискам телефона така, сякаш мога да задържа времето. Стоя в кухнята, между миризмата на прясно изпечен хляб и тишината, която се настани у дома, откакто тя замина за София. – Не ти държа сметка, Ирина. Просто питам как си… – думите ми увисват във въздуха, без да намерят почва. – Добре съм. Може ли да ми преведеш 200 лева? Наемът този месец е по-висок. – Гласът ѝ е студен, делови, сякаш говоря с банков служител, не с детето си.

Сърцето ми се свива. От години разговорите ни са едни и същи – кратки, безлични, винаги около пари. Понякога се чудя дали не сгреших някъде по пътя. Дали не я разглезих твърде много? Или пък не ѝ дадох достатъчно любов? Спомням си как като малка тичаше към мен с разрошени плитки и кални колене, а сега между нас зее пропаст, по-дълбока от всякога.

– Ще ти ги преведа, Ирина. Но може ли… може ли да дойдеш у дома този уикенд? Да поговорим, да вечеряме заедно… – Гласът ми трепери от надежда.

– Ще видя, мамо. Имам много работа. – И затваря.

Стоя в тишината и гледам снимката ѝ на стената – абитуриентският ѝ бал, усмивката ѝ тогава беше истинска. Сега я виждам само по социалните мрежи – снимки от заведения, нови дрехи, нови приятели. Понякога ми се струва, че съм чужденец в собствения си живот.

Съседката ми Мария чука на вратата. – Елена, пак ли не дойде Ирина? – пита тя със съчувствие.

– Не може, много е заета – отвръщам и се опитвам да се усмихна.

– Знам какво ти е. Моят син все така – само когато има нужда от нещо се обажда. Децата днес… – въздъхва Мария и ме прегръща.

Вечерта сядам сама на масата. Пълня чинията ѝ с любимата ѝ мусака, макар да знам, че няма да се прибере. Телевизорът бръмчи на заден план, но аз не слушам. Мисля си за всички онези години, когато бяхме само двете – след като баща ѝ ни напусна. Работех на две места, за да не ѝ липсва нищо. Може би точно там сбърках – опитвах се да запълня празнотата с подаръци и пари, вместо с разговори и време заедно.

На следващия ден получавам съобщение: „Мерси за парите.“ Толкова. Без емотиконка, без въпрос как съм.

В работата колежките ме питат защо не отида при Ирина в София. „Може би тя чака ти да направиш първата крачка“, казва Нели. Но страхът ме парализира – страхувам се да не я отблъсна още повече.

Една вечер телефонът звъни късно. Ирина плаче:
– Мамо… не знам какво да правя… Изгониха ме от квартирата… Приятелят ми ме заряза… Нямам къде да спя…

Сърцето ми се къса. – Ела у дома, Ирина! Винаги ще има място за теб тук!

Тя пристига след полунощ – разплакана, с торба дрехи и разбито сърце. Прегръщам я силно и усещам колко е крехка под якето си.

– Прости ми, мамо… Не знам защо все ти звъня само когато имам нужда от нещо… – шепне тя през сълзи.

– Защото си ми дете. И винаги ще бъдеш. Но ми липсваш… Липсваш ми истинският разговор с теб, смехът ти, всичко…

Седим до сутринта и говорим – за страховете ѝ, за самотата в големия град, за това как се чувства изгубена сред хората и очакванията им. Разбирам колко много болка носи и тя.

На другия ден правим закуска заедно – пържени филийки с мед, както едно време. За първи път от години усещам топлина в дома си.

– Мамо… ще остана тук няколко дни. Имам нужда да си почина… и да поговорим още…

Гледам я как яде и си мисля: може би има надежда. Може би връзката ни не е напълно изгубена.

Понякога се питам: Кога парите станаха по-важни от думите? Кога забравихме как да се обичаме истински? Как мислите – има ли връщане назад?