Когато децата ти се отвърнат: Изповедта на една българска майка за раздялата, болката и надеждата

„Мамо, защо пак плачеш? Не можеш ли поне веднъж да се държиш нормално?“ – думите на дъщеря ми Виктория прорязаха тишината в малката кухня. Беше късна есен, листата по улиците на София се стелеха като мокри килими, а аз стоях с чаша чай в ръка и се опитвах да не се разплача пред децата си. Но не успях. Сълзите ми се стичаха безшумно, а Виктория и брат й Даниел ме гледаха с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като най-лошата майка на света.

Така започна всичко. Или поне така започна краят. Години наред търпях изневерите на съпруга ми – Георги. Първо го оправдавах: „Работата му е напрегната, има нужда от разтоварване.“ После започнах да усещам хладината в леглото, после и в думите му. А когато една вечер се прибра пиян и ме удари пред децата, нещо в мен се пречупи. Не можех повече да бъда пример за търпение и жертва. На следващия ден подадох молба за развод.

Мислех, че ще е трудно, но не очаквах истинската болка да дойде оттам, откъдето най-малко предполагах – от собствените ми деца. Георги беше умен – знаеше как да ги манипулира. „Майка ви ни разруши семейството“, повтаряше им той. „Ако беше по-добра съпруга, нямаше да се стигне дотук.“ Децата ми бяха на 15 и 17 – достатъчно големи да разберат, но и достатъчно млади да вярват на баща си.

Първите месеци след развода бяха ад. Виктория отказваше да говори с мен. Даниел ме гледаше с презрение. Всяка вечер се прибирах в празния апартамент и слушах ехото на собствените си стъпки. Понякога се питах дали не сгреших. Може би трябваше да остана заради тях? Може би щеше да е по-добре да търпя още малко?

Една вечер, докато миех чиниите, Виктория влезе в кухнята и троснато каза:
– Татко каза, че си искала само парите му. Че затова си го напуснала.
– Не е вярно, Вики – отвърнах тихо. – Исках само спокойствие за всички ни.
– Ако ти беше по-добра майка, нямаше да сме тук! – извика тя и тресна вратата.

Седнах на пода и заплаках. Защо децата ми не виждаха истината? Защо вината винаги падаше върху мен?

Времето минаваше бавно. Работех като медицинска сестра в болница „Пирогов“. Колегите ми виждаха болката в очите ми, но никой не питаше нищо. В България все още е срамно да говориш за домашно насилие. Още повече – за развод.

Една сутрин получих обаждане от училището на Даниел. Беше замесен в бой. Когато отидох да го взема, той ме изгледа студено:
– Ако татко беше тук, това нямаше да стане.
– Дани, аз съм тук за теб – прошепнах.
– Не ми трябваш! – изкрещя той.

Вечерите ми станаха самотни. Започнах да пиша писма до децата си – писма, които никога не изпратих. В тях им разказвах за страха си, за болката, за мечтите си някога да бъдем отново семейство. Понякога ги намирах скрити между книгите или под възглавниците им – явно ги четяха тайно.

Майка ми настояваше да не се отказвам:
– Те са ти деца! Ще разберат някой ден.
– А ако не разберат? – питах я аз.
– Майчината любов е по-силна от всичко.

Но аз не вярвах вече в приказки.

Един ден Георги дойде пред блока ни пиян и започна да крещи:
– Върни ми децата! Ти ги обърна срещу мен!
Съседите надничаха през прозорците. Децата стояха на балкона и гледаха безмълвно сцената. После Виктория слезе долу:
– Мамо, престани! Срам ме е от теб!

Тогава разбрах – загубих ги. Не само като майка, а като човек.

Минаха години. Децата пораснаха, заминаха да учат в чужбина. Пишех им по празниците, пращах им пари, подаръци… Рядко отговаряха. Всяка Коледа слагах две чинии повече на масата – за тях. Понякога се улавях да говоря сама със себе си:
„Вики, как мина изпитът? Дани, намери ли си приятели?“

Сега съм на 52 години. Живея сама в малък апартамент в „Люлин“. Работя много, за да не мисля. Понякога виждам майки с деца в парка и ми се свива сърцето. Мечтая един ден Виктория и Даниел да се върнат при мен – не като деца, а като хора, които са простили.

Понякога се питам: Къде сбърках? Можеше ли да направя нещо различно? Има ли прошка за една майка, която е избрала себе си пред семейството?

А вие какво мислите? Може ли една майка някога да си върне доверието на децата си? Или има грешки, които никога не се забравят?