Когато децата забравят майка си: Историята на една българска пенсионирана учителка
– Мамо, не можем да ти помогнем този месец. И ние едва свързваме двата края – гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона, но не от съчувствие, а от раздразнение. Чувах в далечината как внучката ми плаче, а зет ми говори нещо ядосано. – Ще се оправиш, нали? Все пак си силна жена.
Седях на кухненската маса в панелката в Люлин, стиснала слушалката така, че кокалчетата ми побеляха. Вече беше тъмно, а навън валеше ситен дъжд. Бях сама. Отново. След като затворих телефона, се загледах в снимката на стената – аз и съпругът ми Георги, усмихнати на морето в Несебър. Тогава вярвах, че любовта и семейството са вечни.
Георги почина преди шест години. Инфаркт. Всичко се промени за една нощ. Децата – Мария и Петър – обещаха да са до мен. Първите месеци идваха често, носеха храна, питаха как съм. После започнаха да се обаждат по-рядко. Винаги бяха заети – работа, деца, кредити. Аз се опитвах да не ги притеснявам, но пенсията ми стигаше само за сметките и малко храна.
Бях учителка по български език и литература трийсет години. Възпитах стотици деца, учех ги да бъдат добри хора. Вкъщи също се стараех – помагах с уроците, готвех любимите им ястия, шиех им дрехи, когато нямахме пари за нови. Георги работеше като шофьор на автобус – не беше лесно, но никога не сме се оплаквали. Всяка стотинка спестявахме за децата – за уроци по английски, за екскурзии, за университет.
Помня как Петър плака, когато го изпращахме да учи във Варна. „Мамо, ще ми липсваш“, каза тогава. А Мария мечтаеше да стане лекарка – и стана. Сега работи в частна клиника в София, но все няма време за мен.
Преди две години се разболях тежко – пневмония. Лежах в болница седмица. Петър дойде веднъж, донесе портокали и побърза да си тръгне. Мария ми изпрати пари по банков път и ми писа съобщение: „Дръж се!“. Никой не остана до леглото ми през нощта.
След изписването се прибрах в празния апартамент. Съседката баба Станка ми донесе супа и ме попита:
– Защо децата ти не идват? Аз ако имах такива деца…
– Заети са – излъгах я и се усмихнах тъжно.
С времето започнах да продавам дрехи и книги втора ръка на пазара до блока. Срам ме беше първия път – все пак бях учителка! Но трябваше да ям нещо освен хляб и лютеница. Един ден видях как Петър минава с колата си покрай пазара – не ме забеляза или просто се направи, че не ме вижда.
Вечерите са най-тежки. Слушам как съседите викат децата си за вечеря, чувам смях и музика от другите апартаменти. Аз седя сама с чаша чай и гледам телевизия без звук. Понякога си говоря сама:
– Защо така стана? Къде сбърках?
Преди месец получих писмо от банката – ще ми спрат тока, ако не платя сметката до края на седмицата. Обадих се на Мария:
– Миме, трябва ми малко помощ…
– Мамо, не мога сега! Имаме кредит за апартамента и детето е болно…
Петър не вдигна телефона изобщо.
Веднъж реших да отида до дома на Мария без предупреждение. Позвъних на вратата – отвори ми внучката ми Виктория.
– Бабо! Ти ли си? Мамо каза да не те пускаме вътре, че е много заета…
Стоях на прага с торбичка домашни курабийки и усещах как светът под краката ми се разпада.
Сега все по-често мисля за Георги. Какво ли би казал той? Може би щеше да ме прегърне и да каже: „Не се тревожи, всичко ще се оправи.“ Но аз знам, че няма кой да ме прегърне вече.
Понякога срещам бивши ученици на улицата:
– Госпожо Николова! Как сте? Помните ли ме?
– Помня те, Иване… Как си?
– Добре съм! Благодарение на вас станах човек!
Тези срещи са единствените моменти, в които усещам топлина в душата си.
Но когато се прибера у дома и затворя вратата след себе си, самотата ме удря като студен вятър.
Днес пак седя на масата с празен портфейл и гледам снимката от Несебър. Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Дали някога децата ще разберат какво е да си самотен родител?
А вие как мислите – къде сбъркахме ние, родителите? Или просто времената станаха такива?