Когато децата забравят майка си: Изповедта на една българска пенсионирана учителка

– Не мога да повярвам, че пак стоя сама на тази маса – промълвих на глас, докато гледах празната чиния срещу себе си. Часовникът тиктакаше в тишината, а навън дъждът барабанеше по прозореца. Беше неделя – денят, в който някога цялото семейство се събираше около масата. Сега само спомените ми правеха компания.

Казвам се Мария. Пенсионирана учителка по литература от едно малко градче край Пловдив. Цял живот съм учила чуждите деца да бъдат добри, да уважават родителите си, да не забравят откъде са тръгнали. А моите собствени дъщери… те сякаш забравиха мен.

След като почина съпругът ми Иван преди три години, всичко се промени. Домът ни опустя. Дъщерите ми – Елена и Даниела – все по-рядко се обаждаха. Елена живее в София, работи като счетоводител в частна фирма. Даниела замина за Германия преди пет години, уж за малко, но така и не се върна. Първите месеци звъняха често, питаха как съм, пращаха снимки на внуците. После разговорите станаха все по-кратки, а сега… понякога минават седмици без да чуя гласа им.

– Мамо, много работа имам, ще ти звънна утре – казва Елена и затваря телефона набързо.
– Мамо, тук е много натоварено, децата са болни – извинява се Даниела по Viber.

А аз? Аз стоя и чакам. Понякога се улавям, че говоря сама със себе си или с портрета на Иван над леглото. „Виждаш ли, Иване? Дадохме им всичко – образование, дом, любов… А сега?“

Пенсията ми е 540 лева. След като платя сметките и лекарствата за високото кръвно, остават едва 100 лева за храна. Понякога купувам само хляб и кисело мляко. В магазина ме гледат със съжаление – „Госпожа Мария, пак сама ли сте?“. Съседката ми баба Пенка понякога носи супа или ме кани на кафе, но и тя е самотна като мен.

Най-много боли на празници. Коледа минава пред телевизора с чаша чай и спомени за времето, когато децата тичаха из къщата и се смееха. Миналата година Елена обеща да дойде с внучката ми Виктория. На Бъдни вечер сложих още една чиния на масата. Чаках до полунощ. Никой не дойде.

– Мамо, извинявай! Виктория вдигна температура и не можахме да тръгнем – обади се Елена на следващия ден.

Не я упрекнах. Казах й да не се тревожи. Но после плаках цяла нощ.

Понякога си мисля дали не сбърках някъде. Дали не ги разглезих твърде много? Дали не трябваше да бъда по-строга? Или просто времената са такива – хората мислят само за себе си, бягат от отговорностите към възрастните си родители.

Веднъж опитах да поговоря с Елена открито:
– Ели, чувствам се много самотна… Може ли поне веднъж месечно да идваш?
– Мамо, не разбираш! Имам работа, Виктория има уроци по пиано… Не мога да оставя всичко и да пътувам до Пловдив всеки месец!

Даниела пък все обещава да ме покани при себе си в Германия:
– Мамо, ела при нас! Ще ти хареса тук!
Но аз знам – там ще съм чужда. Не говоря езика, а и сърцето ми е тук, в този дом, сред книгите и снимките от миналото.

Преди месец паднах в банята. Лежах на студените плочки и гледах тавана. Помислих си: „Ако не стана сега, кой ще ме намери?“. Станах с усилие и после цяла седмица куцах. Не казах на никого – не исках да ги тревожа.

В квартала ме познават всички – някога бях уважавана учителка. Сега хората ме гледат със смес от уважение и жалост. Понякога срещам бивши ученици:
– Госпожо Мария! Как сте? Помните ли ме?
Те ме прегръщат топло, разказват ми за живота си. Само тогава усещам, че съм оставила следа.

Но вечерите са най-тежки. Когато светлините угаснат и тишината ме обгърне като тежко одеяло. Тогава си мисля за всички майки като мен – дали и те чакат напразно телефонът да звънне? Дали и те се питат дали жертвата си е струвала?

Понякога мечтая да чуя как вратата се отваря и някой вика: „Мамо, тук сме!“. Но това са само мечти.

Скоро ще навърша 70 години. Не очаквам подаръци или тържества. Само един телефонен разговор би ми стигнал.

Сега седя до прозореца и гледам как дъждът отмива праха от улицата. Виждам отражението си в стъклото – побеляла жена с уморени очи.

– Кажете ми, хора… Защо децата забравят майките си? Заслужава ли си цял живот да даваш всичко от себе си, ако накрая оставаш сам? Или просто така е писано на нас – българските майки?