Когато добротата се превръща в капан: Историята на един зет и неговата тъща

– Пак ли ще идва майка ти тази вечер? – попитах Мария, докато слагах чиниите на масата. Гласът ми трепереше, макар да се опитвах да звуча спокоен.

Тя ме погледна с онзи уморен поглед, който познавах толкова добре. – Не мога да ѝ откажа, знаеш как е. Пак е сама, татко ти знаеш, че отдавна не е между нас…

В този момент вратата се отвори с трясък и майка ѝ – леля Станка – нахлу в апартамента ни като буря. Без поздрав, без усмивка, само с тежък въздишка и две торби с покупки, които остави на плота.

– Добър вечер, Станке – казах тихо, но тя вече беше започнала да нарежда:

– Къде е малкият? Не сте му сложили пуловер, ще настине! И защо пак е толкова разхвърляно? Мария, не мога да повярвам, че го оставяш така!

Мария мълчеше. Аз също. Вече девет години живеехме така – с постоянните ѝ критики, с намесите ѝ във всичко: от това как възпитаваме детето до това какво ядем за вечеря.

В началото си мислех, че е просто загрижена майка. После започнах да усещам как добротата ми се използва. Всеки уикенд аз карах леля Станка до пазара, после до гробищата, после до приятелките ѝ. Когато колата ми се развали, тя каза:

– Е, какво ще правим сега? Аз не мога да ходя пеша!

Седяхме в хола и гледахме новините. Мария се опитваше да изглади напрежението:

– Мамо, може би трябва да дадем малко пространство на Ивайло. Той работи много…

– Работи! – прекъсна я Станка. – А аз цял живот не съм ли работила? Кой ще ми помогне сега?

Погледнах към сина ни – малкият Петър рисуваше нещо на масата и сякаш не чуваше нищо. Но знаех, че усеща всичко.

Вечерта завърши както винаги – Станка си тръгна обидена, че не сме ѝ обърнали достатъчно внимание. Мария плака тихо в кухнята. Аз стоях до прозореца и гледах светлините на града.

На следващия ден телефонът звънна още в осем сутринта.

– Ивайло, трябва да дойдеш да ми смениш крушката в банята. Паднах вчера и можеше да стане нещо лошо!

Отидох. Не можех да откажа. Докато сменях крушката, тя стоеше до мен и мърмореше:

– Ако имах дъщеря като хората, щеше сама да дойде…

Върнах се вкъщи изтощен. Мария ме прегърна.

– Знам, че ти е трудно – прошепна тя. – Но тя няма никого освен нас.

– А ние? Ние имаме ли себе си? – попитах аз.

Тази вечер реших да поговоря с Мария сериозно.

– Не мога повече така – казах ѝ. – Обичам те, обичам и Петър, но майка ти прекалява. Имам чувството, че живея два живота – единият е нашият семеен живот, а другият е животът на шофьор и помощник на майка ти.

Мария се разплака.

– Знам… Но ако ѝ откажем, ще остане сама. Ще се разсърди. Ще говори лошо за нас пред всички роднини…

– А ако не ѝ откажем, ще загубим себе си! – извиках аз.

Дни наред вкъщи беше ледено студено. Мария беше тиха и затворена. Аз се чувствах виновен и ядосан едновременно.

Една вечер Петър дойде при мен.

– Тате, защо баба винаги ти се кара?

Погледнах го и не знаех какво да кажа.

– Защото понякога хората забравят колко е важно да уважават другите – казах тихо.

Тогава разбрах: ако не поставя граници, синът ми ще порасне с усещането, че добротата означава да позволиш на другите да те използват.

На следващата сутрин отидох при Станка.

– Лельо Станке – казах твърдо. – Обичаме ви и ще ви помагаме винаги когато можем. Но имаме нужда от малко спокойствие у дома. Моля ви, уважавайте нашето време и пространство.

Тя ме изгледа гневно.

– Значи вече не съм ви нужна! Добре! Ще видим кой ще ви помага като остареете!

Върнах се вкъщи със свито сърце. Мария ме прегърна силно.

– Благодаря ти – прошепна тя. – Може би най-накрая ще започнем да живеем за себе си.

Сега вечерите ни са по-спокойни. Станка все още се сърди, но започна да идва по-рядко. Петър отново се смее повече.

Понякога се чудя: Дали направих правилното нещо? Къде свършва добротата и започва самоуважението? Вие как мислите?