Когато домът не е за всички: Историята на една несправедливост

– Не мога да повярвам, че го направиха, Петре! – гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Петър, моят съпруг, седеше на масата с глава в ръцете си. В стаята се носеше тежка тишина, прекъсвана само от тиктакането на часовника.

– Може би имат причина… – прошепна той, но думите му увиснаха във въздуха като неизречено обвинение.

– Каква причина? – избухнах. – Цял живот сме им помагали! Ти работеше по две смени, аз се отказах от отпуските си, за да можем да им пращаме пари, когато беше трудно. А сега? Къщата – всичко – за Мария. Защото е по-малка? Защото е „момичето“?

Петър не отговори. Знаех, че го боли. Беше от онези мъже, които не говорят много за чувствата си, но очите му казваха всичко. В тях имаше разочарование, гняв и… срам. Срам, че родителите му са го пренебрегнали така жестоко.

Всичко започна преди месец. Бяхме поканени на вечеря у свекърите ми – Иван и Стефка. Мария също беше там с новия си приятел – някакъв адвокат от София. Още щом влязохме, усетих напрежението във въздуха. Стефка се суетеше около Мария, сипваше ѝ от най-доброто вино, а нас едва ни поздрави.

– Имаме важна новина – обяви Иван след десерта. – Решихме да прехвърлим къщата на Мария. Тя ще се грижи за нас, когато остареем.

Петър пребледня. Аз едва не изпуснах чашата си.

– А ние? – попитах тихо. – Ние не сме ли част от семейството?

– Вие сте си добре в София – отвърна Стефка с леден тон. – Петър има работа, ти също. Мария е тук, близо до нас.

В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше въпросът за къщата – беше въпросът за справедливостта. За това как години наред сме били „добрите деца“, а накрая ни изхвърлиха като ненужни вещи.

След тази вечер спрях да им звъня. Не исках да чувам оправданията им. Петър се опита няколко пъти да говори с тях, но всеки път разговорът завършваше със скандал или мълчание.

– Мамо, защо? – попита той веднъж по телефона. – Какво сме ви направили?

– Нищо, сине – отвърна Стефка сухо. – Просто така решихме.

Мария не ни потърси нито веднъж. Чухме от съседи, че вече е започнала ремонт в къщата. Изхвърлила старите мебели, махнала градината на баба…

Вечерите ни станаха мрачни. Аз работех до късно, за да не мисля. Петър се затвори в себе си. Децата усещаха напрежението и питаха защо не ходим вече на село.

– Защото понякога хората забравят кои са им истинските близки – казах веднъж на дъщеря ни Елица.

Тя ме погледна с големите си кафяви очи:

– Мамо, ти ще ме обичаш ли винаги? Дори ако направя нещо лошо?

Прегърнах я силно:

– Винаги, мило мое. За мен няма по-важно от теб и брат ти.

Понякога нощем лежа будна и се чудя: какво повече можехме да направим? Да бъдем по-покорни? Да се молим за любовта и признанието на хора, които явно никога не са ни ценили?

Веднъж срещнах Стефка на пазара. Погледна ме сякаш съм въздух и подмина без дума. В този миг разбрах – няма връщане назад.

Сега живеем живота си без тях. Болката още е жива, но вече не ѝ позволявам да ме разяжда отвътре. Научих се да ценя малките радости: закуската с децата в неделя сутрин, разходките в парка с Петър…

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Защо в българските семейства често материалното надделява над човешкото? И дали някога ще простя на тези хора, които наричах „мама“ и „татко“?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката да излекува такава рана?