Когато домът престане да бъде дом: Историята на една свекърва и една изгубена надежда

— Не мога повече! — изкрещях, докато събирах дрехите на децата в найлонови торби. Гласът ми отекна в празния коридор, а сърцето ми туптеше лудо. Мъжът ми, Петър, стоеше до вратата с наведена глава, без да смее да ме погледне. Свекърва ми, леля Мария, наблюдаваше сцената с ръце на кръста и с онзи студен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

— Казах ви, че не мога повече да ви търпя тук! — повтори тя, сякаш не беше достатъчно ясно. — Това е моят апартамент, а вие само ми създавате главоболия. Или се изнасяте, или ще извикам полиция!

Това беше моментът, в който разбрах, че всичко е свършило. Домът ни — малкият двустаен апартамент в Люлин, където отгледахме двете си деца, където всяка стена пазеше спомени за първите им стъпки и първите им думи — вече не беше наш. Леля Мария беше решила да го продаде, за да си купи нова кола и да замине на почивка в Гърция с приятелките си. За нас остана само малката ѝ гарсониера в Надежда.

Петър не каза нищо. Никога не казваше нищо, когато майка му взимаше решения. Аз трябваше да съм силната, аз трябваше да обясня на децата защо вече няма да имат собствена стая, защо ще спят на разтегателен диван до кухнята.

— Мамо, кога ще се върнем у дома? — попита ме малката Ива с огромни тъжни очи.

— Скоро, миличка — излъгах я. — Това е само временно.

Но вътре в себе си знаех истината. Нищо вече нямаше да е временно. Всичко се беше променило завинаги.

Първите дни в гарсониерата бяха кошмар. Леля Мария настояваше да спазваме нейните правила: обувките се оставят пред вратата, телевизорът се гледа само след 20:00 часа, а децата трябва да мълчат, когато тя говори по телефона. Всяка сутрин ме гледаше с неодобрение, докато правех кафе.

— Не знам как Петър те изтърпява толкова години — промърморваше тя достатъчно силно, за да я чуя.

Петър все по-често закъсняваше от работа. Започнах да подозирам, че просто не иска да се прибира вкъщи. А аз… аз се чувствах като призрак. Дори децата започнаха да шепнат помежду си, за да не я ядосат.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как леля Мария говори по телефона:

— Не знам още колко ще ги търпя! Да бяха поне благодарни… Ами ако ги изгоня съвсем? Да си намерят квартира!

Сълзите ми се стичаха по лицето и се смесваха със сапуна по ръцете ми. Не можех повече. Но къде щяхме да отидем? Заплатата на Петър стигаше едва за сметките и храната. Аз работех на половин работен ден като касиерка в кварталния супермаркет. Квартирите в София бяха безумно скъпи.

Една вечер седнахме с Петър на кухненската маса, след като децата заспаха.

— Не мога повече така — прошепнах. — Трябва да направим нещо.

Той въздъхна тежко:

— Знам… Но какво? Майка ми няма да промени решението си.

— А ти? Ти ще направиш ли нещо най-накрая? Или пак ще стоиш и ще гледаш?

Петър ме погледна уморено:

— Не знам какво искаш от мен…

— Искам само да сме семейство! Да имаме дом! — гласът ми трепереше от отчаяние.

На следващия ден реших да говоря с леля Мария. Събрах цялата си смелост и застанах пред нея:

— Моля ви… Това са вашите внуци. Не можем повече така. Помогнете ни поне малко…

Тя ме изгледа с ледено безразличие:

— Аз вече направих достатъчно. Ако не ви харесва — има врата.

Тогава разбрах: за нея ние никога не сме били семейство. Бяхме просто неудобство.

Дните минаваха в напрежение и страх. Децата боледуваха често — гарсониерата беше влажна и студена през зимата. Аз отслабнах с десет килограма за два месеца. Петър почти не говореше с мен.

Една вечер Ива се разплака:

— Мамо, защо баба не ни обича?

Не знаех какво да ѝ кажа. Прегърнах я силно и ѝ обещах, че някой ден ще имаме свой дом отново.

Минаха месеци. Един ден получих писмо от стара приятелка от училище — Даниела. Тя ми предложи работа като помощник-възпитателка в частна детска градина в Младост. Заплатата беше по-добра от тази в супермаркета. Приех веднага.

С парите започнахме да спестяваме малко по малко. След година успяхме да наемем малък двустаен апартамент в Обеля. Не беше много, но беше нашето място.

Когато се изнесохме от гарсониерата на леля Мария, тя дори не ни изпрати до вратата.

Сега седя на балкона на новия ни дом и гледам как децата играят на пода с кубчета. Петър вече е друг човек — усмихва се по-често, говори повече с мен и с децата.

Понякога си мисля за леля Мария и за това как една нейна егоистична постъпка промени живота ни завинаги. Простих ли ѝ? Не знам…

Но все още се питам: Може ли домът някога да се върне, когато някой ти го е отнел? Или трябва сама да си го построиш отново, тухла по тухла?