Когато домът се превърна в бойно поле: Историята на една българска съседска война

— Пак ли ще тропате цяла нощ, бе, хора?! — изкрещях през стената, докато часовникът показваше 2:47 сутринта. Гласът ми трепереше от безсилие и гняв. Мъжът ми, Даниел, се опита да ме успокои: — Недей, Мария, пак ще стане скандал. Но не можех повече да търпя. Откакто се нанесохме в този панелен блок в Люлин, животът ни се превърна в безкрайна битка за спокойствие.

Преди година и половина, когато подписахме договора за апартамента, бяхме толкова щастливи. Най-накрая собствен дом! Дъщеря ни Ива щеше да има своя стая, а ние — малко тишина след години под наем при чужди хора. Първите дни бяха като меден месец. Съседите ни — семейство Петрови отдолу — изглеждаха мили. Дори ни донесоха баница за добре дошли. Но още първата събота вечер чухме музика, която кънтеше през пода. Помислих си: „Млади са, ще празнуват.“ Но празникът не свърши до сутринта.

Следващата седмица беше същото. И по-следващата. Даниел настоя да не се караме — „Ще мине, ще се уморят.“ Но не мина. Седмица след седмица, всяка вечер — тропане, музика, викове. Ива започна да се буди с писъци посред нощ. Започнах да се страхувам за психиката ѝ.

Една вечер събрах смелост и слязох долу. Вратата ми отвори Марияна Петрова — с цигара в ръка и чаша ракия. — Какво има, ма? — попита ме с раздразнение. — Може ли малко по-тихо? Детето ми не може да спи… — опитах се да бъда учтива. — Ми то и нашите деца не спят! — изсмя се тя и затръшна вратата пред лицето ми.

От този момент нататък започна истинската война. На следващия ден намерих боклук пред вратата ни. После някой надраска колата на Даниел с пирон. В блока започнаха да се носят слухове, че сме „доносници“ и „гледаме лошо на младите“. Съседката от третия етаж — леля Сийка — дойде да ми каже: — Мари, не се занимавай с тях! Те са опасни хора.

Но не можех да се примиря. Обадих се на полицията заради шума. Първият път дойдоха двама униформени и просто ги предупредиха. На следващата вечер пак ги извикахме — този път Петрови ги посрещнаха с псувни и заплахи. Полицаите само свиха рамене: — Госпожо, няма какво да направим, ако не видим нарушението лично.

Така полицията стана редовен гост в нашия вход. Всяка седмица някой звънеше на 112 — ту ние, ту другите съседи. Но Петрови ставаха все по-нагли. Започнаха да блъскат по стените, когато минавахме по коридора. Веднъж хвърлиха фас през балкона и едва не подпалиха прането ни.

Даниел започна да се прибира все по-късно от работа — „Не ми се прибира вкъщи“, призна една вечер. Ива стана затворена и нервна, плачеше без причина. Аз самата започнах да усещам как губя почва под краката си.

Една вечер чух как Петрови викат: — Ще ви изгоним оттук! Това е нашият блок! Сърцето ми се сви от страх. Започнах да заключвам два пъти вратата и да гледам през шпионката преди да изляза.

Опитахме всичко — писахме жалби до домоуправителя, до общината, до полицията. Отговорът беше един и същ: „Това са междуличностни отношения, ние не можем да помогнем.“

Скоро целият блок беше разделен на два лагера — тези, които подкрепяха нас, и тези, които се страхуваха от Петрови или им бяха приятели. Веднъж на събрание на входа Марияна изкрещя: — Тия ще ни съсипят живота! Ще ги изгоним!

Започнах да се чудя дали не греша някъде аз самата. Дали сме прекалено взискателни? Дали трябваше просто да си затворим очите? Но после виждах Ива как трепери от всеки шум и знаех, че не мога да мълча.

Една нощ чух стъпки по стълбите и шумно блъскане по нашата врата. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Даниел грабна телефона и извика полицията за пореден път. Този път полицаите дойдоха бързо и видяха всичко с очите си — Петрови крещяха, хвърляха бутилки по вратата ни.

Съставиха им акт за хулиганство, но наказанието беше символично — глоба от 100 лева. На следващия ден намерихме бележка на вратата: „Ще съжаляваш!“

Започнахме да търсим ново жилище. Мечтаният дом вече беше само източник на страх и тревога. Чудех се как е възможно в България никой да не може да те защити от тормоз в собствения ти дом? Защо институциите са толкова безсилни?

Сега стоя до прозореца и гледам как Ива рисува слънце върху запотеното стъкло. Мечтая за място, където ще можем просто да живеем спокойно.

Питам се: Колко още семейства като нашето страдат мълчаливо? Кога ще спрем да търпим и ще поискаме истинска промяна?