Когато домът се превърна в бойно поле: Историята на една жена между дълга и любовта

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепереше, докато гледах как той мълчаливо прибира дрехите си в куфара. – Не мога да живея така! Не мога да бъда майка на майка ти, докато тя не помни коя съм, а ти се преструваш, че всичко е наред!

Петър не ме погледна. Ръцете му бяха ледени, движенията – механични. Чувах само тежкото му дишане и тишината, която се настани между нас като призрак.

Всичко започна преди шест месеца. Майка му, леля Мария, беше винаги енергична жена – от онези, които сутрин стават в пет и вече са изметлили двора, докато другите още спят. Но изведнъж започна да забравя. Първо – къде е оставила ключовете. После – как се казвам аз. Един ден я намерихме на спирката до пазара, разплакана и объркана. Не знаеше къде живее.

Петър настояваше: „Тя е майка ми, няма да я оставя в старчески дом! Ще се грижим за нея тук.“

Аз мълчах. Винаги съм вярвала, че семейството е над всичко. Но болестта ѝ беше като черна дупка, която поглъщаше всичко – времето ни, спокойствието ни, любовта ни. Леля Мария започна да халюцинира – една нощ влезе в стаята ни и започна да крещи, че някой я гони. На следващия ден не помнеше нищо.

– Петре, не мога да спя! – прошепнах една вечер. – Страх ме е. Ами ако пак излезе посред нощ? Ами ако се изгуби?

Той ме прегърна, но ръцете му бяха чужди. – Ще се оправим. Заедно сме.

Но не бяхме заедно. Аз бях сама с нейните страхове и с моите собствени. Дъщеря ни, Ива, започна да се затваря в стаята си. Веднъж я чух да плаче: „Мамо, защо баба ме нарича Мария? Аз съм Ива!“

Опитахме всичко – лекари, психолози, лекарства. Всички казваха едно: „Болестта е необратима.“

Една сутрин леля Мария изчезна. Търсихме я с часове из квартала. Намериха я полицаите – седеше на пейка до детската площадка и пееше някаква стара песен. Когато я прибрахме вкъщи, Петър плака за първи път от години.

– Не мога да я оставя! – извика той. – Тя ми е майка!

– А аз? Аз какво съм ти? – попитах тихо.

Той замълча.

Скоро домът ни се превърна в болница. Всичко беше подчинено на нейните нужди – хранене по час, лекарства, заключени врати. Аз напуснах работа, за да се грижа за нея. Петър работеше до късно и все по-рядко се прибираше навреме.

Една вечер леля Мария изпусна чайника и заля цялата кухня с вряла вода. Аз изтичах при нея, а тя ме изгледа с празен поглед:

– Коя си ти?

Сърцето ми се сви. Бях станала невидима в собствения си дом.

Започнах да говоря с Петър все по-често за дом за възрастни хора. Той отказваше да чуе:

– Това е предателство! Ти не разбираш!

– Не разбирам ли? – извиках една вечер. – Аз съм тази, която я къпе, която я храни, която я търси по улиците! Аз съм тази, която вече не спи! А ти? Ти просто бягаш!

Тогава той хвана куфара си.

– Ако не можеш да приемеш майка ми тук, значи не можем да бъдем семейство.

Вратата се затвори след него с трясък.

Останах сама с леля Мария и с тишината. Дъщеря ми се сгуши до мен:

– Мамо, ще си тръгнеш ли и ти?

Прегърнах я силно:

– Никога.

Сега седя на кухненската маса и гледам снимката на нашето семейство от миналото лято – усмихнати, щастливи, безгрижни. Чудя се кога всичко се обърка толкова много.

Понякога си мисля: къде е границата между дълга към родителите и отговорността към собственото семейство? Колко може да понесе един човек преди да се пречупи?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да жертвате брака си в името на дълга към родителите?