Когато домът се превърне в чужбина: Историята на един баща, който даде всичко, но остана сам

– Тате, не знам защо се връщаш сега. Всичко тук вече е наред – гласът на дъщеря ми Мария отекна в празната кухня, докато държеше телефона си на високоговорител. Чувах как някъде зад нея телевизорът бучи, а синът ми Георги дори не си направи труда да поздрави. Само едно сухо „Здрасти“ и после пак се потопи в компютърната игра.

Седях сам на масата в апартамента, който купих с толкова труд и лишения. Всяка плочка, всеки шкаф, всяка врата – всичко беше избирано от мен, мислейки за тях. За децата ми. За бъдещето им. За това да не им липсва нищо, което на мен ми липсваше като малък в едно село край Пловдив. Но сега, когато най-накрая се върнах от Германия след петнайсет години, се чувствах като гост в собствения си дом.

– Не разбирате ли, че искам да сме заедно? – прошепнах, но никой не чу. Мария вече беше затворила.

В Германия работех по строежите – студено, мръсно, тежко. Сутрин ставах в пет, вечер се прибирах със схванати ръце и болки в кръста. Мечтаех за деня, когато ще мога да се прибера у дома и да седнем всички заедно на масата. Да чуя смеха им, да ги прегърна. Но животът ми се изплъзна между пръстите като пясък.

Жена ми Катя издържа първите няколко години. После започна да ми говори все по-рядко по телефона. „Децата са малки, трудно е сама“, казваше. Аз пращах пари, купувах подаръци, изпращах снимки от Германия – от строежите, от коледните пазари, от малката ми стая под наем. Но снимките не могат да стоплят сърцето.

Една вечер Катя ми каза: „Не мога повече така. Намерих си работа тук, ще се оправим.“ После започна да излиза с колеги, а аз усещах как нещо между нас се къса. Когато Георги навърши 16, вече почти не говорехме. Мария беше по-малка и още търсеше вниманието ми, но с времето и тя се отдалечи.

Купих им апартамент в София – хубав, светъл, с изглед към Витоша. После и на Мария – малък двустаен в Пловдив, близо до университета. Мислех си: „Това е моят дълг като баща.“ Но когато се върнах, разбрах, че съм изпълнил само материалната част от него.

Първата ми вечер у дома беше тиха и студена. Катя вече живееше с друг мъж – някакъв счетоводител от фирмата ѝ. Децата идваха рядко и все бързаха да си тръгнат. Веднъж Мария дойде с приятеля си Петър – младо момче с брада и слушалки на врата. Седнаха на дивана и цяла вечер гледаха телефони.

– Тате, ти не разбираш нашия свят – каза ми тя веднъж. – Всичко е различно тук.

– А аз? Аз къде съм? – попитах я тихо.

Тя ме погледна със съжаление и каза: – Ти си бил далеч толкова години…

С Георги беше още по-трудно. Той почти не говореше с мен. Виждах го как се прибира късно през нощта, миришещ на цигари и евтин алкохол. Опитах се да поговоря с него:

– Георги, какво става с теб? Защо не учиш? Защо не работиш?

– Ти ли ще ми казваш? Къде беше досега? – изкрещя той и тресна вратата.

Седнах на леглото му и заплаках като дете.

В квартала ме гледаха странно – някои със завист заради апартаментите и новата кола, други с презрение: „Ей го още един гурбетчия, дето се върна и не знае къде му е мястото.“

Опитах се да намеря работа тук – никой не искаше човек на 55 години със счупен гръбнак от тежък труд. В бюрото по труда ми казаха: „Ще ви се обадим.“ Не се обадиха.

Една вечер седнахме с Катя на кафе – първият ни разговор от години насам.

– Защо така стана? – попитах я.

Тя въздъхна:
– Много време мина… Децата свикнаха без теб. Аз също. Не можеш да наваксаш всичко с пари.

– А любовта? А семейството?

– Любовта е тук и сега. Ти беше само глас по телефона…

Върнах се у дома си още по-самотен. Започнах да пиша писма до децата си – истински писма, на хартия. Разказвах им за детството си, за мечтите си, за болката от раздялата. Оставях ги на масата – не знам дали ги четат.

Понякога излизам в парка и гледам как другите бащи играят с децата си. Чувствам се като призрак сред живите.

Скоро ще стане година откакто съм тук. Все още чакам Мария или Георги да ме прегърнат истински, да кажат: „Тате, липсваше ни.“ Но може би това никога няма да стане.

Питам се: струваше ли си всичко това? Може ли човек да купи любовта на децата си с апартаменти и подаръци? Или най-важното е просто да бъдеш до тях?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли един баща някога да навакса изгубеното време?