Когато домът се превърне в празно гнездо: Историята на една българска майка

— Не, няма да се върна на село, мамо! — гласът на сина ми, Димитър, проряза тишината в новата ни кухня, където още миришеше на боя и прясно изпечен хляб. Стоях срещу него, с ръце, изцапани от брашно, и гледах как очите му се пълнят с гняв и разочарование. — Тук няма нищо за нас. Животът ни е в София.

Сърцето ми се сви. Тринадесет години бях далеч от дома, работех като чистачка и гледачка на възрастни хора в Италия, за да събера пари и да построя този дом – нашият дом. Всяка вечер си представях как ще седим заедно на двора, ще берем домати от градината и ще се смеем около масата. Мечтаех за това повече от всичко. Но сега, когато най-сетне се върнах, всичко изглеждаше като лоша шега.

— Митко, ти си ми всичко. За теб направих всичко това — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха.

— Аз не съм дете вече! — отвърна той рязко. — Имам работа, приятели, а и Мария не иска да живее тук. Тя е свикнала на друго.

Мария, снаха ми, стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш не чуваше нищо. Знаех, че не обича селото – за нея това беше символ на бедност и изостаналост. Виждах го по начина, по който се мръщеше на миризмата на крави или когато някой съсед я поздравяваше твърде шумно.

— А аз? — попитах тихо. — Аз къде съм в този ваш нов живот?

Димитър не отговори. Само въздъхна тежко и излезе навън. Останах сама в огромната къща, която някога беше пълна с мечти.

Вечерта седнах на терасата с чаша чай и гледах как слънцето залязва над двора. Спомних си първите години в Италия – как плаках всяка нощ от мъка по Митко, как броях дните до следващото му писмо или обаждане. Как изпращах почти всичките си пари у дома – за уроци, дрехи, за да не му липсва нищо. А той растеше без мен.

— Мамо, кога ще се върнеш? — питаше ме по телефона с онзи тъжен гласец.

— Скоро, миличък. Скоро ще сме заедно — лъжех го тогава. А сега… сега той не иска да бъде с мен.

На следващата сутрин Мария дойде при мен в кухнята. Изглеждаше нервна.

— Госпожо Елена… — започна тя плахо. — Може би е по-добре да не настоявате толкова. Митко има нужда да взема решения сам.

Погледнах я дълго. Беше млада, красива, но очите ѝ бяха студени като зимна река.

— Знам, че не ме харесвате много — казах ѝ тихо. — Но аз съм майка му. Искам само да сме семейство.

Тя сви рамене.

— Семейството не е само покрив над главата. Той има нужда от свобода.

Тези думи ме удариха като шамар. Цял живот се борих за сигурност – за дом, за уют, за топлина. А те искат свобода.

Дните минаваха в напрежение. Димитър и Мария стояха все по-малко у дома. Вечер се прибираха късно или изобщо не идваха. Съседите започнаха да шушукат:

— Видя ли я Елена? Сама си стои в голямата къща…

Една вечер Димитър дойде при мен с решителен поглед.

— Мамо, ще се върнем в София. Намерихме квартира близо до работата ни. Не можем да останем тук.

Почувствах се сякаш някой издърпа килима изпод краката ми.

— А аз? — попитах отново. — Какво ще правя сама?

Той ме прегърна неловко.

— Ще идваме на гости… Понякога.

След като заминаха, къщата опустя напълно. Сутрин ставах рано, поливах градината, хранех кокошките и чаках телефонът да звънне. Понякога минаваха седмици без да чуя гласа на сина си.

Една вечер седях пред телевизора и гледах новините – репортаж за поредната група българи, които заминават за чужбина. Замислих се колко много семейства са като нашето – разделени от мечтата за по-добър живот, но изгубили най-важното по пътя.

Съседката ми баба Пенка дойде на кафе.

— Елена, не си сама — каза тя и сложи ръка на рамото ми. — Всички тук сме така. Децата ни ги няма, а ние чакаме…

Погледнах я през сълзи.

— Защо трябваше да е така? Защо трябваше да избирам между хляба и детето си?

Тя само въздъхна тежко.

Сега пиша тези редове и се чудя – дали някога ще мога да простя на себе си? Дали синът ми ще разбере колко много го обичам? Или ще остана сама в този голям празен дом, докато животът ми се изплъзва между пръстите?

Кажете ми – струваше ли си всичко това? Какво бихте направили на мое място?