Когато домът се превръща в бойно поле: Историята на една майка, която се бори за бъдещето на дъщеря си

– Не мога да повярвам, че изобщо го предлагаш! – гласът ми трепереше, докато гледах Георги право в очите. Седяхме в хола на новата ни къща, още миришеща на боя и надежди, а между нас се разстилаше невидима пропаст.

Мария, дъщеря ми, стоеше до прозореца с ръце върху корема си. Беше бременна в шестия месец и лицето ѝ бе бледо като платно. Георги, зет ми, изглеждаше спокоен, дори леко раздразнен от моята реакция.

– Мамо, нека чуем Георги – прошепна Мария, но в гласа ѝ долових страх.

– Какво има да слушаме? – не издържах. – Защо трябва къщата да е на името на майка ти? Ти си женен за Мария, чакаме второ внуче! Не мислиш ли за тях?

Георги въздъхна тежко и започна да обяснява:

– Моята майка ни помогна с парите за тази къща. Без нея нямаше да можем да я купим. Тя настоява имотът да е на нейно име, за да е сигурна, че няма да остане на улицата, ако нещо стане.

– А ако нещо стане с Мария? – прекъснах го. – Ако ти решиш да я напуснеш? Или ако тя остане сама с две деца? Какво ще прави тогава?

Мария се разплака безшумно. Сърцето ми се късаше. Виждах как се разпада всичко, за което съм мечтала – сигурност за децата ми, топъл дом за внуците ми.

– Мамо, моля те… – опита се да ме успокои Мария. – Георги няма да ме остави.

– Никой не знае какво ще стане утре! – гласът ми беше остър като нож. – Виж колко семейства се разпадат! Колко жени остават с децата си на улицата! Не мога да позволя това да се случи и с теб!

Георги стана рязко от стола.

– Значи не вярваш в мен? Не вярваш, че ще се грижа за Мария и децата?

– Вярвам в живота и в това, че всичко може да се промени – отвърнах твърдо. – Искам само сигурност за дъщеря си.

Той излезе от стаята, тръшкайки вратата. Мария се свлече на дивана и зарови лице в ръцете си.

– Мамо… не знам какво да правя… – прошепна тя през сълзи.

Прегърнах я силно. Спомних си собственото си детство в малкия ни апартамент в Люлин, как баща ми изчезна една нощ и майка ми остана сама с мен и брат ми. Години наред живяхме под наем, местехме се от квартал в квартал, винаги с усещането, че нямаме дом. Обещах си тогава, че моите деца никога няма да изпитат този страх.

– Ще говоря с адвокат – казах решително. – Ще разбера какво можем да направим.

На следващия ден отидох при адвокат Иванова – стара приятелка от университета. Тя ме изслуша внимателно и поклати глава:

– Не си първата майка с такъв проблем. Ако къщата е само на името на майката на Георги, Мария няма никакви права. Ако нещо стане между тях или ако майка му реши да продаде имота, Мария и децата могат да останат без дом.

– А ако направим дарение с право на ползване? Или съсобственост?

– Това е по-добър вариант – потвърди Иванова. – Но трябва всички страни да са съгласни.

Върнах се у дома с нова надежда и предложих идеята на Мария и Георги. Той обаче беше непреклонен:

– Майка ми няма да се съгласи. Тя не вярва на никого освен на мен.

– А ти вярваш ли на жена си? – попитах го тихо.

Той замълча. В този момент разбрах колко дълбоко е недоверието между нас. Не беше само въпрос на имот – беше въпрос на доверие, на страхове, които всеки носеше от своето минало.

Дните минаваха в напрежение. Мария отслабна, не можеше да спи. Аз се чувствах виновна – дали не прекалявам? Дали не руша семейството им със страховете си?

Една вечер седнахме тримата около масата. Бях приготвила баница по стара рецепта от баба ми – опитвах се поне за миг да върна усещането за дом.

– Георги – започнах тихо, – знам, че майка ти е помогнала много. Но моля те, помисли за Мария и децата ви. Ако утре те няма, кой ще ги защити?

Той ме погледна уморено:

– Не знам… Всички искате сигурност, а аз съм между два огъня.

Мария хвана ръката му:

– Георги… аз те обичам. Но имам нужда от спокойствие за мен и децата ни.

Той се замисли дълго. На следващия ден предложи компромис: къщата да бъде съсобственост между него и Мария, а майка му да има право на ползване до живот.

Майка му избухна в скандал по телефона:

– Не вярвам на снаха ти! Ще ме изхвърлите като куче!

Георги затвори телефона с треперещи ръце.

– Никога няма да угодя и на двете страни… – прошепна той.

В крайна сметка подписахме така: съсобственост между Мария и Георги, право на ползване за майка му. Всички бяхме изтощени от битката, но поне знаех, че децата ми имат дом.

Сега често се питам: Дали постъпих правилно? Дали страхът ми не разклати основите на тяхното семейство? Или пък именно той ги спаси от бъдеща беда?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно: доверието или сигурността?