Когато домът ти стане чужд: Историята на една майка, която чу нещо, което не трябваше

– Мамо, ще изляза за малко, ако имаш нужда от нещо, обади ми се – каза ми Петър, докато си обуваше обувките в коридора. Усмихнах се и кимнах, макар че отдавна вече не вярвах на тези думи. Вратата хлопна и тишината ме обгърна като студен шал. Седнах на дивана и се загледах в снимката на стената – аз, Петър и покойният ми съпруг, усмихнати на морето в Созопол. Тогава още вярвах, че семейството е най-сигурното убежище.

Но всичко се промени миналата седмица. Беше късен следобед, когато чух Петър да говори по телефона в кухнята. Не знаеше, че съм будна. Гласът му беше тих, но думите – остри като нож:

– Да, мамо вече не може сама. Мисля да я преместя в дом за възрастни. Апартаментът ще го прехвърлим на мое име, така е по-лесно… Не, няма да разбере. Ще й кажа, че е временно.

Сърцето ми се сви. Притиснах ръка към гърдите си и се опитах да дишам спокойно. Не можех да повярвам – моят син, моето дете, което отгледах с толкова труд и любов, сега говореше за мен като за вещ. Като за товар.

Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото и мислех за всички години, в които се лишавах от всичко, за да му дам най-доброто – уроци по пиано, нови обувки всяка есен, екскурзии с класа. След смъртта на баща му останахме сами и аз се борих като лъвица да не му липсва нищо. А сега той иска да ме изпрати в дом? Да ми вземе апартамента?

На сутринта Петър се държеше както винаги – мило, но разсеяно. Приготви ми чай и ми остави закуска на масата.

– Мамо, трябва да поговорим за бъдещето ти – започна той внимателно.

– За моето бъдеще ли? – попитах го с треперещ глас.

– Да… Виждаш, че вече ти е трудно сама. Аз работя по цял ден, не мога да съм постоянно тук. Мисля, че ще е по-добре за теб в дом – там ще имаш компания, ще се грижат за теб…

– А апартаментът? – прекъснах го.

Петър се смути.

– Ами… Ще го прехвърлим на мое име, така е по-лесно с документите. Ще го поддържам, ще плащам сметките…

– Ще го поддържаш или ще го продадеш? – попитах го право в очите.

Той замълча. За първи път видях сина си да се срамува.

– Мамо… Не е това идеята… Просто мисля за твоето добро.

– Моето добро ли? Или твоето удобство?

В този момент усетих как между нас зейна пропаст. Пропаст от неизказани думи, от разочарование и болка.

След този разговор Петър започна да избягва темата. Но аз не можех да спра да мисля за това. Всяка вечер гледах апартамента си – старите мебели, пердетата, които сама уших преди години, библиотеката с книгите на баща му… Всичко тук беше част от мен. Как можех да го оставя? Как можех да позволя на Петър да ме изтрие от собствения ми живот?

Започнах да се съветвам със съседката ми Мария.

– Не си първата, на която децата й искат апартамента – каза тя горчиво. – Моят син ме натискаше същото миналата година. Добре че се посъветвах с адвокат.

– А какво направи? – попитах я аз.

– Записах завещание при нотариус. Апартаментът остава мой до края на живота ми. Никой не може да ме изгони.

Думите й ми дадоха надежда. На следващия ден отидох при адвокатка – госпожа Георгиева. Изслуша ме внимателно и ми обясни правата ми.

– Госпожо Иванова, никой няма право да ви изгони от жилището ви против волята ви – каза тя твърдо. – Ако искате, можем да направим завещание или договор за гледане и издръжка при ясни условия.

Почувствах се малко по-спокойна. Но болката остана. Не можех да повярвам, че трябва да защитавам себе си от собственото си дете.

Една вечер Петър дойде по-рано от обикновено. Седна до мен на дивана и дълго мълча.

– Мамо… Съжалявам – каза накрая тихо. – Не знам как стана така… Просто се чувствам уморен. Сам съм с две деца, работата ме притиска… Понякога си мисля, че ако всичко е по-лесно с документите… Но ти си майка ми. Не искам да те нараня.

Погледнах го през сълзи.

– Петре… Всичко разбирам. Но не мога да понеса мисълта, че съм ти в тежест. Не искам апартаментът ми да стане причина за раздор между нас.

Той хвана ръката ми.

– Ще намерим решение, мамо. Обещавам ти.

Оттогава минаха няколко седмици. Все още не сме решили нищо окончателно. Но вече говоря открито с Петър за страховете си. Той също започна да споделя своите трудности.

Понякога се чудя: Кога семейството ни стана толкова крехко? Защо материалното започна да тежи повече от любовта? Дали някога ще можем пак да бъдем истински близки?

А вие как бихте постъпили на мое място? Ще простите ли на детето си такава болка?