Когато домът ти стане чужд: Изборът между себе си и очакванията на другите

– Не мога да повярвам, че го искаш от мен! – гласът ми трепереше, докато стисках чашата с чай, а леля Гинка ме гледаше с онзи неразбиращ, почти укорителен поглед.

– Какво толкова? Домът е голям, а аз вече не мога да се оправям сама. Ако го продадете, ще си купим апартамент в центъра, ще ми е по-удобно, а и вие ще сте по-близо до работа – каза тя с онзи спокоен тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

Станах рязко от масата. В кухнята ухаеше на прясно изпечен хляб, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Сякаш времето съчувстваше на бурята в мен. Това беше домът ми. Тук се научих да бъда майка, тук плаках след първия си спонтанен аборт, тук празнувахме първия рожден ден на дъщеря ни Мария. Всичко мое беше тук – всяка пукнатина по стената, всяка снимка по рафтовете.

– Гинка, не е толкова лесно – опита се да я смекчи съпругът ми Петър. – Това е домът ни. Не можем просто така да го продадем.

– А аз? Аз не съм ли част от това семейство? – гласът ѝ стана остър. – Цял живот съм се грижила за вас! Сега, когато имам нужда от помощ, всички се дърпате.

Петър замълча. Знаех, че го боли. Майка му беше вдовица от години и често се чувстваше самотна. Но защо трябваше аз да жертвам всичко? Защо моят свят трябваше да се разруши заради нечии чужди удобства?

Вечерта легнах до Петър и дълго мълчахме. Чувах как дъждът не спира. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Аз не съм ли част от това семейство?“ Бях ли егоистка? Или просто човек със свои граници?

На следващия ден Гинка дойде с нови аргументи. Беше говорила със съседката си леля Мария – тя вече била намерила купувач за къщата ни. Всичко било уредено. Само нашето „да“ липсвало.

– Мислиш ли, че ще намерите по-добро място? – попита ме тя, докато бъркаше кафето си.

– Не става дума за мястото – отвърнах тихо. – Става дума за корените ни. За спомените ни.

– Спомените не топлят през зимата! – отсече тя. – Аз съм стара жена. Не мога повече да се катеря по стълбите. Не мога да живея сама в онази панелка в Люлин.

Петър ме хвана за ръката под масата. Усетих как пръстите му треперят. Знаех, че е разкъсан между нас двете.

Дните минаваха в напрежение. Мария усещаше всичко и започна да се буди нощем със сълзи. Една вечер я намерих седнала на стълбите с плюшеното си мече.

– Мамо, ще си ходим ли? – попита ме тя с онзи детски гласец, който разкъсва сърцето ми.

– Не знам, слънце – прошепнах и я прегърнах силно.

Скоро цялата рода започна да се меси. Братът на Петър звънна от Пловдив:

– Какво толкова? Продавайте! Ще си купите ново жилище. Майка ни има нужда от вас!

Свекървата ми плачеше по телефона на сестра си в Бургас:

– Никой не ме иска! Всички мислят само за себе си!

Аз се чувствах като чужденка в собствения си дом. Хората около мен говореха за квадратни метри и пари, а аз мислех за първия сняг на двора, за черешата пред прозореца, за мириса на прясно окосена трева през юни.

Една вечер седнахме тримата с Петър и Гинка на масата. Бях изтощена до крайност.

– Гинка, разбирам те – започнах тихо. – Но това е нашият дом. Не мога просто така да го оставя. Не мога да изтрия всичко, което сме преживели тук.

Тя ме погледна с насълзени очи:

– А аз? Аз къде да отида? Кой ще ми подаде чаша вода нощем?

Петър стана и излезе от стаята. Останахме сами.

– Не искам да бъда лоша снаха – казах ѝ тихо. – Но не мога да жертвам всичко свое заради теб.

Тя замълча дълго. После само прошепна:

– Може би никога няма да ме разбереш.

В този момент осъзнах: няма правилен избор. Каквото и да реша, някой ще страда.

Сега седя на прага на дома ни и гледам как Мария рисува с тебешир по плочките пред входа. Петър коси тревата мълчаливо. Гинка е в стаята си и не говори с никого вече трети ден.

Питам се: Длъжна ли съм да жертвам себе си заради чуждото удобство? Или имам право най-сетне да избера себе си? Какво бихте направили вие на мое място?