Когато домът ти вече не е дом: Историята на една майка, останала без място

– Мамо, не можеш да останеш тук. Просто няма място за теб.

Думите на Петър прорязаха въздуха като нож. Стоях на прага на новия им апартамент в Младост, с куфар в ръка, а снаха ми Даниела дори не ме погледна. Беше заета да подрежда някакви чаши в шкафа, сякаш присъствието ми беше невидимо петно върху чисто новата им кухня.

Преди седмица получих инфаркт. Лекарят каза, че трябва да си почивам, да не се напрягам, да не съм сама. А аз… аз нямах никого освен Петър. След като баща му почина преди десет години, всичко беше само между мен и сина ми. Животът ми се въртеше около него – закуски, уроци, първите му разочарования, първата му работа. Дори когато замина да учи във Варна, всяка неделя му пращах буркани и домашни курабийки.

Когато се запозна с Даниела, се надявах, че най-накрая ще има истинско семейство. Тя беше млада, амбициозна, работеше като счетоводителка в банка. Но винаги усещах хлад между нас. Никога не ми каза „мамо“, никога не ме покани на кафе сама. Винаги беше дистанцирана, а Петър… той се опитваше да балансира между нас като въжеиграч над пропаст.

След болницата нямах сили да се прибера в празния апартамент в Люлин. Обадих се на Петър:
– Сине, може ли да остана при вас за няколко дни? Лекарят каза…
– Разбира се, мамо – отвърна той бързо, но гласът му беше напрегнат.

Сега разбирам защо.

– Петре, моля те… – прошепнах аз, усещайки как очите ми се пълнят със сълзи. – Само за малко. Ще помагам с готвенето, ще гледам детето…
– Мамо, Даниела не иска… Тя е уморена от работа, има нужда от пространство. И аз… и аз съм изморен.

Даниела най-накрая се обърна към мен:
– Госпожо Мария, разбираме ви, но тук е тясно. Имаме само една спалня и детска стая. Не можем да ви предложим удобства.

Госпожо Мария! След всичко…

Оставих куфара до вратата и седнах на стола в коридора. В главата ми се завъртяха всички онези години – как Петър беше болен от грип и цяла нощ му сменях компреси; как плакахме заедно след първата му раздяла; как мечтаех за деня, когато ще имам внуче и ще го люлея на ръце.

– Мамо, моля те… – Петър се приближи и сложи ръка на рамото ми. – Не искам да се караме. Ще ти помогна да си намериш жена за компания или ще ти платим домашна помощница.

– Аз не съм чужда! – извиках през сълзи. – Аз съм ти майка!

Даниела въздъхна шумно:
– Петре, закъсняваме за работа. Моля те…

Петър ме изгледа виновно:
– Мамо, ще ти поръчам такси.

В таксито гледах през прозореца към сивите блокове и си мислех – кога станах излишна? Кога домът ми престана да бъде дом? Вкъщи ме чакаше тишина и мирис на лекарства. Опитах да се обадя на старата си приятелка Снежа, но тя беше при внучката си в Пловдив.

На следващия ден Петър дойде с торба с покупки и плик с пари.
– Мамо, моля те… Не ни се сърди. Просто… Даниела е под напрежение. Аз също…
– А ти? – прекъснах го аз. – Ти кога ще имаш време за мен? Кога ще дойдеш да ме видиш? Кога ще седнеш до мен просто така?

Той замълча. Погледна ме като малко момче, което е счупило любимата си играчка и не знае как да я поправи.

– Мамо… – започна той тихо. – Не знам какво да кажа.

– Кажи ми истината! – настоях аз. – Страхуваш ли се от жена си? Или просто вече нямаш нужда от мен?

Той наведе глава:
– Не е така… Просто животът е различен сега.

Останах сама още по-самотна от преди. Дните ми минаваха между телевизора и прозореца. Понякога чувах смеха на деца отвън и си представях как би било да имам внуче до себе си. Но никой не звънеше на вратата ми.

Една вечер телефонът иззвъня:
– Мамо? Добре ли си?
– Добре съм, Петре. Не се тревожи за мен.
– Ще дойда утре след работа.
– Не бързай… Имаш си семейство.

Затворих телефона и се разплаках. Защо в България майките сме обречени да бъдем самотни? Защо децата ни забравят колко сме дали за тях?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да жертвам всичко за Петър? Или щях да живея повече за себе си?

Кажете ми – къде свършва майчината обич и започва самотата? Колко струва една майка в очите на собственото си дете?