Когато домът вече не е дом: Изповедта на една българска майка

— Мамо, не можеш да ни направиш това! — гласът на Петър ехтеше в коридора, а очите му бяха пълни с гняв и отчаяние.

Стоях пред вратата, с ръце, които трепереха, и сърце, което се разкъсваше между обичта и болката. Вече беше полунощ, а в блока на улица „Васил Левски“ в Пловдив цареше тишина, нарушавана само от нашия спор. Снахата ми, Мария, стоеше зад него — мълчалива, стиснала чантата си, сякаш всеки момент ще избяга.

— Мога и ще го направя — прошепнах аз, макар че думите ми се забиха като нож в гърдите ми. — Тази къща е моят дом. И вече не мога да живея така.

Петър ме гледаше невярващо. Преди години, когато го държах за ръка на първия му учебен ден, никога не съм си представяла, че ще дойде момент, в който ще трябва да го изгоня. Но животът не пита. Той просто се случва.

Всичко започна преди две години, когато Петър и Мария останаха без работа. Кризата удари силно — фабриката затвори, а Мария не можа да намери нищо по специалността си. Прибрах ги у дома, както всяка майка би направила. Казвах си: „Ще помогна, докато стъпят на крака.“ Но месеците се превърнаха в години.

Постепенно домът ми се превърна в бойно поле. Мария беше постоянно недоволна — от храната, от шума на телевизора, от начина, по който подреждам чиниите. Петър се затвори в себе си, започна да пие вечерите и да се кара за най-малкото нещо. Аз се чувствах като чужденец в собствения си дом.

— Мамо, нямаме къде да отидем! — извика Петър тази нощ. — Как можеш да ни изгониш?

— А как можахте вие да ме превърнете в прислужница? — отвърнах аз с глас, който не познах. — Колко пъти ви молих да си намерите работа? Колко пъти ви казах да ми помогнете поне с домакинството? Не съм ви длъжна!

Мария избухна:
— Ти винаги ни упрекваш! Никога не си доволна! Може би искаш да останеш сама?

Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках да съм сама. Но още по-малко исках да бъда невидима в собствения си дом.

През последните месеци започнах да усещам как се задушавам. Сутрин ставах първа, правех закуска за всички, чистех след тях, а вечер слушах как се карат или как Мария ми обяснява колко съм остаряла и колко съм изостанала с времето. Дори котката ми избягваше стаята им.

Опитах се да говоря с тях. Предложих им да плащат поне сметките или да се редуваме с готвенето. Петър само мълчеше или се ядосваше. Мария ми каза веднъж:
— Ако не ти харесва, можеш ти да си тръгнеш.

Тогава разбрах — загубила съм уважението им. Загубила съм себе си.

Тази вечер чашата преля. Върнах се от работа уморена (да, на 58 още работя като санитарка в болницата), а кухнята беше като след война. Петър спеше на дивана с празна бутилка до себе си. Мария гледаше сериал на телефона и дори не ме поздрави.

— Стига! — извиках аз. — Или започвате да се държите като възрастни хора и помагате тук, или напускате!

Те ме изгледаха така, сякаш съм полудяла.

— Не можеш да ни изгониш! Това е и наш дом! — каза Петър.

— Не — отвърнах аз тихо. — Това е моят дом. И вече не мога повече.

Събрах им багажа. Оставих им малко пари за първите дни. Затворих вратата след тях със сълзи на очи.

Сега седя сама на кухненската маса. Чувствам се празна и виновна. Но за пръв път от години усещам тишината като утеха, а не като наказание.

Майчинството е жертва — всички го знаем. Но докога трябва да жертваме себе си? Кога идва моментът да кажем „стига“?

Питам ви: Аз ли съм лошата майка? Или просто жена, която най-накрая избра себе си?