Когато домът вече не е мой: Историята на една българска снаха и нейния тъст

– Пак ли ще оставяш чиниите в мивката, Мария? – гласът на тъста ми, Иван, проряза тишината в малката ни кухня. Беше едва седем сутринта, а вече усещах как гневът ми се надига. Погледнах го – стоеше с кръстосани ръце, с онзи вечен укор в очите, който ме караше да се чувствам като провалена домакиня.

– Ще ги измия след като закуся – отвърнах тихо, опитвайки се да не събудя Антон. Но Иван вече беше започнал да рови из шкафовете, мърморейки нещо за реда и дисциплината, които липсвали в нашия дом.

Преди шест години се омъжих за Михаил. Бяхме млади, влюбени и вярвахме, че заедно ще преодолеем всичко. Родителите ми не одобряваха брака ни – казваха, че Михаил е твърде мек, че няма да може да ме защити. Но аз не ги послушах. Родих Антон и заживяхме в малкото двустайно жилище в Люлин, което купихме с кредит. Беше тясно, но беше нашето място. Нашият дом.

Докато един ден не се обади Михаил:

– Татко няма къде да отиде. След като мама почина, той не може да живее сам. Моля те, Мария…

Не можех да кажа „не“. Знаех колко много значи баща му за него. Но още първата вечер разбрах, че това ще промени всичко.

Иван беше човек на реда. Винаги подреждаше обувките по височина, чашите по цвят, а хладилника – по азбучен ред. Всяка сутрин ставаше преди всички и започваше да чисти, като мърмореше за „женската немарливост“. Вечер гледаше новините на висок глас и коментираше политиката така, сякаш ние сме виновни за всичко лошо в държавата.

Михаил работеше до късно и рядко беше у дома. Когато се прибираше, намираше мен и баща си във вечен спор – за това кой е изял последното кисело мляко, кой е забравил да изхвърли боклука или защо Антон си ляга толкова късно.

– Моля те, опитай се да го разбереш – шепнеше ми Михаил вечер, когато Иван вече спеше. – Трудно му е…

– А на мен не ми ли е трудно? – питах аз през сълзи. – Това вече не е моят дом!

С времето започнах да се затварям в себе си. Излизах с Антон по-дълго в парка, само и само да не съм вкъщи. Приятелките ми забелязаха промяната:

– Мария, ти не си същата – каза ми веднъж Деси. – Не можеш ли да поговориш с Михаил?

Опитах. Но всеки разговор завършваше с мълчание или с обещания, които така и не се изпълняваха.

Една вечер чух как Иван говори по телефона със сестра си:

– Тая Мария нищо не може да направи като хората! Синът ми работи като вол, а тя само се оплаква…

Сълзите ми потекоха сами. Чувствах се сама срещу всички. Дори Антон започна да усеща напрежението – стана по-нервен, плачеше без причина.

Една сутрин не издържах.

– Иванe, моля те! Това е и моят дом! Имам нужда от малко спокойствие!

Той ме погледна студено:

– Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко съм изгубила себе си в опита да угодя на всички.

Седнах до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Спомних си думите на майка ми: „Не позволявай никой да ти отнеме дома.“ Но какво да правя, когато домът вече не е място за любов и топлина, а арена на битки?

Вечерта казах на Михаил:

– Или намираме решение заедно, или ще трябва да си тръгна с Антон.

Той ме погледна уплашено:

– Не мога да избера между теб и баща си…

– Не ти казвам да избираш. Казвам ти да поставим граници. Защото ако не го направим сега, ще загубим всичко.

Последваха дни на напрежение и мълчание. Иван се държеше още по-студено с мен. Михаил беше разкъсан между нас двамата. А аз броях дните до момента, в който ще трябва да взема най-трудното решение в живота си.

Една вечер Антон дойде при мен и ме прегърна:

– Мамо, защо всички са тъжни?

Разбрах, че повече не мога да чакам чудо. На следващия ден събрах смелост и казах на Михаил:

– Отивам при майка ми за известно време. Трябва да помисля кое е най-доброто за мен и за Антон.

Тръгнахме с малко багаж и много болка в сърцето. Не знам какво ще стане утре. Не знам дали ще намерим път обратно един към друг или ще трябва да започна отначало.

Но знам едно: никой няма право да превръща дома ти в затвор.

Понякога се питам: Колко още жени живеят така? Колко още търпят в името на семейството? И кога най-сетне ще повярваме, че имаме право на собствено щастие?