Когато доверието се превърне в пепел: Историята на една изоставена майка

– Не мога повече! – гласът на Димитър трепереше от гняв, а очите му горяха с онзи леден пламък, който никога преди не бях виждала. – Признай си! Чие е това дете?

Стоях в средата на хола, с малкия Александър в ръце, още зачервен от плача. Сърцето ми биеше лудо, а думите заседнаха в гърлото ми като парче стъкло. Как можеше да мисли такова нещо за мен? Как можеше да ме гледа така, сякаш съм му най-големият враг?

– Димитре, моля те… – прошепнах едва чуто. – Това е твоят син. Нашият син.

Той се изсмя горчиво и хвърли ключовете на масата. – Не ме прави на глупак, Мария! Всички го виждат – не прилича на мен! От кога ме лъжеш?

В този момент сякаш всичко около мен се срина. Стените на нашия апартамент в Люлин, които бяхме боядисвали заедно, снимките по рафтовете, подаръците от сватбата ни – всичко изгуби смисъл. Само Александър плачеше в ръцете ми, а аз не знаех как да го успокоя, когато самата аз се разпадах.

Димитър си тръгна същата вечер. Не каза нищо повече. Не погледна назад. Вратата се затвори с такъв трясък, че сякаш отряза миналото ми завинаги.

Първите дни след това бяха като кошмар. Майка ми идваше всеки ден и ме гледаше с онзи изпитателен поглед, който ме караше да се чувствам виновна дори без вина.

– Кажи ми истината, Мария – настояваше тя една вечер, докато люлеех Александър. – Димитър не е случаен човек. Ако е казал нещо такова…

– Мамо! – извиках през сълзи. – Кълна ти се, никога не съм го лъгала! Това е неговото дете!

Тя въздъхна тежко и замълча. Знаех, че не ми вярва напълно. Съседките започнаха да шушукат по стълбите. В магазина жените ме гледаха с любопитство и съжаление.

– Горката Мария… – чух една от тях да казва на касата. – Мъжът ѝ я оставил с бебето. Казват, че не било негово…

Срамът ме обгръщаше като студен дъжд. Не можех да спя нощем. Александър плачеше често – усещаше напрежението у дома. Понякога се улавях, че го гледам и си мисля: „Ами ако Димитър е прав? Ами ако някъде съм сбъркала?“ Но после си спомнях всяка минута от бременността, всяка наша обща радост и болка.

Една вечер баща ми дойде при мен. Седна до мен на дивана и каза тихо:

– Дъще, трябва да се бориш. Ако знаеш истината, не позволявай на никого да те тъпче. Има начин да докажеш всичко.

Тогава за първи път се замислих за ДНК тест. Но как да го направя без съгласието на Димитър? Той не вдигаше телефона си, не отговаряше на съобщенията ми. Бях сама срещу целия свят.

Минаха месеци. Научих се да бъда майка и баща едновременно. Работех от вкъщи като счетоводителка за една малка фирма в Младост, докато Александър спеше или играеше до мен на килима. Понякога вечеряхме само с филия хляб и сирене, но никога не му липсваше любов.

Един ден срещнах Димитър случайно пред блока. Беше отслабнал, изглеждаше уморен и по-стар.

– Може ли да поговорим? – попитах го тихо.

Той ме изгледа студено.

– За какво? Всичко е ясно.

– Не е ясно! – извиках аз. – Защо не поиска поне да направим тест? Защо избра да повярваш на слуховете вместо на мен?

Той замълча за миг, после каза:

– Не мога да живея с мисълта, че може би не е мое… По-добре без вас.

Сълзите ми потекоха сами.

– Александър има нужда от баща си…

– Той има теб – отвърна Димитър и си тръгна.

В този момент разбрах, че битката ми вече не е за него. Беше за себе си и за сина ми.

С помощта на баща ми намерих адвокатка – госпожа Георгиева. Тя ми помогна да заведа дело за издръжка и настоя пред съда за ДНК тест. Димитър беше принуден да се яви.

Денят на резултатите беше като второ раждане за мен. Съдията прочете сухо:

– Биологичният баща на детето е Димитър Иванов Петров.

Почувствах как тежестта пада от раменете ми. Погледнах към Димитър – очите му бяха пълни със съжаление и вина.

След делото той опита да говори с мен:

– Мария… Съжалявам… Обърках се…

Погледнах го право в очите:

– Не аз ти отнех доверието. Ти сам го хвърли в калта.

Оттогава минаха две години. Александър расте здрав и усмихнат. Понякога Димитър идва да го види, но вече не изпитвам нужда да му доказвам нищо.

Понякога нощем се питам: „Колко струва доверието между двама души? И може ли някога напълно да се върне след такова предателство?“

А вие как бихте постъпили на мое място?