Когато дядо избра съседката вместо нас: История за разпад и болка

— Не мога да повярвам, че го правиш, дядо! — гласът ми трепереше, а очите ми горяха от сълзи. Стоях на прага на старата ни къща в село Долно поле, където всяко лято прекарвах детството си. В двора миришеше на липа, а слънцето се скриваше зад покрива, но в мен бушуваше буря.

Дядо Петър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете на износеното си сако. Лицето му беше каменно, но в очите му проблясваше нещо — вина или решителност, не можех да разбера.

— Ивана, животът не свършва с една загуба — каза той тихо. — Ти си млада, не можеш да разбереш.

— А ти можеш ли да разбереш какво причиняваш на мама? На мен? На всички ни? — гласът ми се пречупи. — Баба още не е изстинала в гроба, а ти вече…

Не довърших. Сълзите ми се стичаха по бузите. Дядо отвърна глава към прозореца на съседната къща. Там, зад пердето, се виждаше силуетът на леля Мария — жената, която цял живот беше просто „съседката“.

Мама стоеше до мен, стиснала ръката ми до болка. Беше пребледняла и устните ѝ трепереха. Никога не бях виждала майка си толкова безпомощна.

— Татко, моля те… — прошепна тя. — Защо го правиш? Как можа да ни изоставиш така?

Дядо въздъхна тежко и седна на пейката под ореха. Погледна ни една по една, сякаш търсеше думи, които не съществуват.

— Цял живот съм бил до вас. Гледах ви, помагах ви… Но сега… Сам съм. Мария ми даде топлина, когато най-много имах нужда.

— А ние? — извиках аз. — Ние не сме ли ти семейство?

Той замълча. В този миг разбрах, че вече не сме достатъчни.

След смъртта на баба миналата есен всичко се промени. Дядо се затвори в себе си. Мама го канеше у дома в Пловдив, но той отказваше. Казваше, че мястото му е тук, в селото. Не подозирахме нищо, докато един ден не видяхме Мария да излиза от къщата му рано сутринта.

Слуховете плъзнаха като пожар. Селото е малко — всички знаят всичко. Хората започнаха да шушукат зад гърба ни. Мама се срамуваше да излиза по улиците. Аз се чувствах предадена — сякаш дядо беше изтрил цялото ни минало заради една жена.

— Ивана, не е толкова просто — опита се да обясни той веднъж. — Мария беше до мен, когато никой друг не беше.

— А ние? Къде бяхме ние? — попитах аз.

Той само поклати глава.

Сватбата им беше скромна — само с двама свидетели в общината. Не ни поканиха. Научихме от съседите. Мама плака цяла нощ. Аз се ядосвах и не можех да простя.

С времето дядо спря да ни търси. Не идваше на празници, не се обаждаше за рождения ми ден. Когато аз или мама звъняхме, Мария вдигаше телефона и казваше: „Петър е зает.“

Веднъж реших да отида сама до селото. Исках да го видя, да му кажа всичко, което ме мъчеше. Когато пристигнах, Мария отвори вратата и ме изгледа студено.

— Петър спи. Не го безпокой.

— Аз съм му внучка! — извиках аз.

— Той вече има ново семейство — каза тя и затвори вратата пред лицето ми.

Върнах се в Пловдив със свито сърце. Мама ме прегърна и двамата плакахме дълго.

Минаха месеци. Дядо остаря още повече. Случайно разбрахме от аптекарката в селото, че е болен. Мама се опита да го посети, но Мария не я пусна вътре.

— Той не иска да ви вижда — каза тя през затворената врата.

В този момент осъзнах колко безсилни сме станали пред избора на един човек.

Селото продължи да говори — едни осъждаха дядо, други го оправдаваха. Аз се лутах между гнева и тъгата. Питах се дали някога ще мога да простя.

Една вечер седнах с мама на балкона и гледахме светлините на града.

— Мислиш ли, че някога ще се върне при нас? — попитах я тихо.

Тя само поклати глава и прошепна:

— Понякога хората избират себе си пред семейството…

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Болката от предателството не минава лесно. Все още чакам обаждане от дядо… Все още се питам: Ако любовта може да разруши семейство, какво остава за прошката?