Когато гостите не искат да си тръгнат: Великден, който преобърна живота ми

– Елица, сложи още една чиния на масата, идват и братовчедите от Пловдив! – гласът на свекърва ми, Мария, прониза кухнята като остър нож. Беше сряда преди Великден, а аз вече броях дните до понеделник с надеждата, че ще оцелея. Въздухът беше наситен с миризма на козунак и напрежение.

Погледнах мъжа си, Ивайло, който се опитваше да се скрие зад вестника. Знаех, че няма да ми помогне. От години беше научен да не противоречи на майка си. А аз? Аз бях жената, която трябваше да се усмихва и да посреща гости, дори когато душата ѝ крещеше за малко тишина.

– Мамо, няма ли да е малко тясно? – опитах се да възразя тихо.
– Елице, Великден е веднъж в годината! Семейството е най-важното! – отряза ме тя и вече подреждаше нови чаши.

В този момент вратата се отвори с трясък и влязоха братовчедите – шумни, с чанти и кутии с яйца за боядисване. Децата им веднага се разтичаха из хола, а кучето им – огромен черен лабрадор – скочи върху дивана, оставяйки кални лапи по новата ми покривка.

– Елице, къде са кърпите? – извика братовчедката Силвия от банята.
– В шкафа вдясно – отвърнах с пресилен ентусиазъм.

Вечерта премина в хаос. Децата се караха за играчки, възрастните спореха за политика, а аз миех чинии до полунощ. Когато най-накрая легнах до Ивайло, той вече хъркаше. Аз гледах тавана и се чудех кога домът ми стана хотел.

На следващия ден към нас се присъединиха още двама роднини – леля Цвета и чичо Кольо. Стаите се напълниха с куфари, дрехи и шум. Свекърва ми сияеше от щастие:
– Така трябва да е! Всички заедно!

Но аз усещах как се задушавам. Не можех да намеря място за себе си дори в собствената си кухня. Сутрините започваха с опашка пред банята и завършваха с препирни кой ще спи на дивана.

В събота вечерта, докато боядисвах яйцата сама (защото всички други гледаха телевизия), чух как свекърва ми шепне на Силвия:
– Елица не разбира какво е семейство. Все е намръщена.

Сълзите напълниха очите ми. Излязох на балкона и поех дълбоко въздух. Бях уморена. Уморена от това да съм домакинята, която всички приемат за даденост. Уморена от това да не мога да кажа „стига“.

На Великден сутринта масата беше богата – козунаци, яйца, агнешко. Всички се смееха и чукаха яйца. Само аз мълчах. Ивайло ме погледна виновно:
– Добре ли си?
– Не съм сигурна – прошепнах.

След обяда братовчедите обявиха:
– Ще останем още няколко дни! Тук е толкова хубаво!

Погледнах свекърва си – тя сияеше. Погледнах Ивайло – той наведе глава. В този момент нещо в мен се пречупи.

– Извинете ме – казах твърдо – но имам нужда от малко време сама. Моля ви, уважавайте дома ни.

Настъпи тишина. Свекърва ми ме изгледа като че ли съм я предала.
– Елица! Как смееш?
– Мамо – намеси се Ивайло тихо – Ели има право.

За първи път той застана до мен. За първи път аз казах „не“.

Гостите замълчаха. Вечерта беше напрегната, но на следващия ден част от тях си тръгнаха. Свекърва ми не ми проговори цяла седмица.

Но аз почувствах облекчение. За първи път от години имах усещането, че домът ми отново е мой.

Сега, когато разказвам тази история, се питам: Наистина ли семейството винаги е най-важното? Или понякога трябва да защитим себе си, дори ако това значи да разочароваме близките си? Какво мислите вие?