Когато хладилникът раздели сърцата ни: Историята на Мария и Димитър

„Не, Димитре! Не може да изядеш и моето кисело мляко! Ти си изяде твоето още вчера!“ Гласът ми трепереше от гняв и обида, докато стоях пред отворения хладилник, а той ме гледаше с онзи уморен, почти отчаян поглед. Беше вторник вечер, навън валеше проливен дъжд, а в панелката ни в Люлин се усещаше студ не само от времето, но и между нас.

Димитър въздъхна тежко и затвори вратата на хладилника с повече сила, отколкото беше нужно. „Мария, не мога да повярвам, че стигнахме дотук. Да си делим рафтовете като съквартиранти…“

„Ами като не можем да се разберем за парите! Всеки месец едно и също – сметките, храната, после ти си купуваш бира и салам, а аз трябва да броя стотинките за сирене!“, отвърнах аз, усещайки как гласът ми се пречупва.

Това не беше първият ни спор за пари. Откакто Димитър остана без работа миналата есен, всичко се промени. Аз работех като касиерка в кварталния супермаркет – заплатата ми стигаше едва-едва за наема и сметките. Той се опитваше да намери нещо, но все не му вървеше. В началото си мислех, че ще го преживеем заедно – нали сме семейство! Но с времето напрежението се натрупваше като лед по стените на стария ни хладилник.

Преди месец решихме да направим бюджет. Седнахме на масата с лист и химикалка. „Трябва да спрем да харчим за глупости“, каза Димитър. „Трябва да си водим сметка.“

Съгласих се. Започнахме да записваме всяка покупка – от хляба до тоалетната хартия. Но скоро това се превърна в състезание – кой е похарчил повече, кой е взел последното яйце, кой е купил по-евтино кафе. В един момент Димитър предложи: „Айде да си разделим рафтовете в хладилника – всеки ще си купува каквото иска и няма да има караници.“

Смях се тогава. Мислех, че се шегува. Но той беше сериозен.

Така започна нашият абсурден експеримент. На горния рафт – моите продукти: кисело мляко, сирене, малко домати. На долния – неговите: салам, бира, евтин кашкавал. Средният рафт беше за общите неща – мляко за кафето и бурканите с лютеница от мама.

Първите дни беше странно. После стана обидно. Всяка сутрин отварях хладилника и гледах как моят рафт е почти празен, а неговият – пълен с неща, които не бих докоснала. Започнах да крия шоколада си в шкафа с тенджерите. Той пък заключваше бирата си в мазето.

Една вечер седяхме на масата и ядяхме отделно – аз супа топла вода с малко картофи, той – салам на филия. Мълчахме дълго. После той каза тихо:

„Помниш ли как преди правехме мусака заедно? Как се карахме кой ще нареже лука?“

Усмихнах се тъжно. „Помня… Тогава имахме повече пари…“

„Не беше само до парите“, въздъхна той. „Беше до това, че бяхме заедно.“

Погледнах го – очите му бяха уморени, но в тях имаше нещо като молба. За първи път от месеци почувствах какво сме загубили.

На следващия ден получих бонус от работата – 50 лева за добре свършена смяна. Купих малко кайма, картофи и моркови. Когато Димитър се прибра, го чаках с тава мусака.

„Заедно ли ще ядем?“, попита той с усмивка.

„Заедно“, казах аз и сложих две чинии на масата.

Вечерта говорихме дълго – за парите, за страховете ни, за това как сме позволили на бедността да ни раздели повече от всичко друго. Решихме да спрем с рафтовете и бюджетите – да бъдем отбор отново.

Но не всичко свърши щастливо. След седмица Димитър пак остана без работа – фирмата, където го бяха взели на изпитателен срок, фалира. Аз пак броях стотинките в магазина.

Една вечер той се прибра късно – миришеше на алкохол. „Извинявай… Просто не издържам вече…“, прошепна и се разплака като дете.

Прегърнах го силно. „Ще минем и през това… Но само ако сме заедно.“

Сега пиша тази история и се чудя: колко семейства като нашето са разделени не от липсата на любов, а от липсата на пари? Колко още ще делят хладилника си вместо живота си?

Кажете ми – какво бихте направили вие? Щяхте ли да делите всичко до последната филия или щяхте да намерите начин да останете едно цяло?