Когато хладилникът раздели семейството: Историята на една българска снаха

— Не мога да повярвам, че го предлагаш! — гласът на свекърва ми, госпожа Мария, отекна в малката ни кухня, докато държеше в ръка буркан с домашна лютеница. — Дори в студентските години не сме делили хладилника!

Стоях срещу нея, с ръце, стиснати в юмруци зад гърба, и се опитвах да не избухна. Дъщеря ми Виктория, на две години, дърпаше панталона ми и мрънкаше за кисело мляко. Мъжът ми Петър се преструваше, че не чува нищо от хола, заровен в телефона си.

— Просто мисля, че ще е по-лесно за всички — казах тихо. — Постоянно се случва някой да изяде нещо, което другият е оставил за себе си. Миналата седмица купих сирене за Виктория и на сутринта го нямаше.

— Аз ли съм виновна? — очите на свекърва ми светнаха. — Ако не ви харесва тук, намерете си жилище! Аз цял живот съм се грижила за този дом!

В този момент усетих как гневът ми се надига. Не беше честно. Живеехме в нейния апартамент, защото с Петър не можехме да си позволим собствено жилище. Той работеше като техник в малка фирма за климатици, а аз — библиотекарка на половин работен ден. Заплатите ни стигаха едва за сметките и храната.

— Мамо, стига! — Петър най-накрая се намеси, но гласът му беше слаб. — Не е нужно да се карате за глупости.

— Глупости?! — извика Мария. — Да делим хладилника като врагове! Това ли искате?

Погледнах го с надежда да ме подкрепи, но той само въздъхна и се върна към телефона си. Останах сама срещу стената от недоволство и обиди.

Вечерта, след като сложих Виктория да спи, седнах до Петър на дивана.

— Не мога повече така — прошепнах. — Всеки ден е битка. Не мога да се отпусна дори вкъщи.

Той ме погледна уморено:

— Знам, но какво да направим? Нямаме пари за наем. Мама ни помага с детето…

— Помага ли? Или ни контролира? — попитах горчиво.

Той замълча. Знаех, че няма отговор.

На следващата сутрин намерих бележка на кухненската маса: „Моля те, не пипай моите буркани! Мария.“

Стиснах зъби. Реших да не отговарям. Вместо това започнах да отбелязвам с маркер нашите продукти. Сиренето — „Вики“, кашкавалът — „Петър“, киселото мляко — „Ирина“ (моето име). Мария също започна да лепи етикети: „Домашно“, „Само за мен“.

Кухнята ни заприлича на склад със забранени зони.

Една вечер, докато приготвях вечеря, чух как Мария говори по телефона с приятелката си:

— Представяш ли си? Искат да делим хладилника! Какво семейство сме тогава?

Сълзите ми напираха. Не исках война. Исках само малко уважение към нашите нужди и пространство.

Скоро започнахме да избягваме общите вечери. Аз хранех Виктория рано, Мария си готвеше отделно. Петър ядеше каквото намери. Веднъж дори забравих рождения ден на свекърва ми. Тя не ми проговори цяла седмица.

Един ден Виктория разля буркан с лютеница върху пода. Мария избухна:

— Това е последният ми буркан! Не ви пука за нищо!

— Стига! — извиках аз. — Това е просто лютеница! Не можем ли да спрем да се караме за всяко нещо?

Тя ме изгледа с омраза:

— Ти никога няма да бъдеш част от това семейство!

Сълзите ми потекоха по бузите. Хванах Виктория и излязох навън. Разхождахме се из квартала, докато слънцето залезе над панелните блокове.

Седнах на пейка и прегърнах дъщеря си.

— Мамо, защо баба е тъжна? — попита тя невинно.

Не знаех какво да кажа.

Вечерта Петър ме прегърна:

— Ще намерим начин… Обещавам ти.

Но аз вече не вярвах в обещанията му.

Сега стоя пред хладилника и гледам етикетите по рафтовете. Чудя се кога дребните битови войни ще разрушат напълно това семейство. Дали някога ще можем да седнем заедно на масата без страх и обиди?

Кажете ми, има ли изход от тази безкрайна битка за пространство и уважение? Или сме обречени да живеем като врагове под един покрив?