Когато истината боли повече от лъжата: Историята на една изчезнала любов

– Къде си, Стефане? – шепнех в празната спалня, докато часовникът на стената отброяваше всяка минута от отсъствието му. Беше вторник вечер, а той трябваше да се върне още в неделя. Телефонът му беше изключен, а от фирмата му казаха само: „Замина по работа, не знаем кога ще се върне.“

Седях на ръба на леглото, стиснала възглавницата му, усещайки слабия аромат на парфюма му. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Беше ли добре? Имаше ли злополука? Или… нещо по-лошо?

Майка ми звънна същата вечер. – Мариела, пак ли не се е обадил? – гласът ѝ беше тревожен.
– Не, мамо. Не знам какво да правя. – Гласът ми трепереше.
– Ще дойда утре при теб. Не трябва да си сама.

Но аз вече бях сама. Самотата ме обгръщаше като студена мъгла. Дори дъщеря ни, малката Ива, усещаше напрежението. Питаше ме всеки ден: „Мамо, кога ще се върне тати?“ А аз не знаех какво да ѝ кажа.

На третия ден започнах да ровя из вещите му. Винаги съм вярвала, че доверието е основа на брака, но сега отчаянието надделя. В джоба на едно от саката му намерих бележка с непознат женски почерк: „Ще те чакам в Пловдив. Не закъснявай.“

Сърцето ми се сви. Пловдив? Той ми беше казал, че командировката е във Варна. Защо ме излъга?

Потърсих го отново – звънях на всички негови приятели, колеги, дори на родителите му в Русе. Никой не знаеше нищо или поне така твърдяха. Започнах да си представям най-лошото.

На четвъртия ден получих съобщение от непознат номер: „Не търси повече Стефан. Той няма да се върне.“

Паднах на пода и избухнах в сълзи. Какво означаваше това? Кой беше този човек? Или… тази жена?

Вечерта майка ми дойде и ме намери разплакана в кухнята.
– Мариела, трябва да се стегнеш заради Ива. Каквото и да е станало, ти си ѝ всичко.
– Мамо, мислиш ли, че ме е напуснал? – прошепнах.
– Не знам, дете мое. Но трябва да разбереш истината.

На следващия ден взех влака за Пловдив. Не знаех къде да търся, но бележката беше единствената ми следа. Обикалях хотели, кафенета, питах по рецепциите – навсякъде показвах снимката му. Никой не го беше виждал.

В един малък хотел до гарата рецепционистката се замисли:
– Може би… Да, този човек беше тук преди два дни с една жена. Изглеждаха… близки.

Светът ми се срина. Стефан не беше изчезнал – той просто беше избрал друга.

Върнах се в София като призрак. Не можех да спя, не можех да ям. Ива усещаше болката ми и започна да се буди нощем с плач: „Мамо, татко няма ли да се върне?“

Една вечер телефонът ми звънна отново – този път беше самият Стефан.
– Мариела…
– Къде си? Как можа да ни причиниш това?
– Съжалявам… Не мога повече. Не се връщам.
– Защо? Заради нея ли?
– Да… Обичам я. Прости ми.

Затворих телефона и за първи път в живота си изпитах истинска омраза към човека, когото някога обичах повече от всичко.

Дните минаваха в мъгла от болка и гняв. Майка ми ме подкрепяше, но усещах как всички около мен шепнат зад гърба ми: „Горката Мариела…“ В кварталния магазин продавачката ме гледаше със съжаление, съседите избягваха погледа ми.

Една вечер седнах с Ива на леглото и ѝ казах истината:
– Татко няма да се върне скоро, мила. Но аз винаги ще съм до теб.
Тя ме прегърна силно и прошепна: „Обичам те, мамо.“

Започнах да ходя на работа отново – счетоводител съм в малка фирма в центъра. Колегите ми първоначално ме гледаха с любопитство и съжаление, но постепенно започнаха да ме приемат отново като част от екипа.

С времето болката започна да избледнява, но белезите останаха. Научих се да живея без Стефан – научих се да бъда силна заради Ива и заради себе си.

Понякога вечер още усещам аромата на парфюма му по възглавницата и си задавам въпроса: Какво кара един човек да изтрие целия си живот с едно решение? Може ли някога да простим истински предателството?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да продължите напред сами?