Когато изпратих жена си Мария обратно на работа: Истината за бащинството, която не исках да видя

– Стига си се мотала из къщи, Мария! – изкрещях, докато тя се опитваше да нахрани малкия Петър. – Време е да се върнеш на работа. Аз ще се оправя с детето.

Тя ме погледна с онзи уморен поглед, който напоследък все по-често виждах. Не каза нищо, само избърса сълзата, която се опита да скрие, и тихо излезе от кухнята. Вратата се затвори с леко щракване, а аз останах сам с Петър и с увереността, че ще се справя по-добре от нея.

Първите няколко часа бяха лесни. Петър гледаше анимации, аз си направих кафе и дори успях да прочета няколко новини на телефона. Но после започнаха въпросите:

– Тате, къде е мама? – попита той с треперещ глас.

– На работа е, мамо – отговорих, като се опитах да звуча спокоен. – Сега аз ще се грижа за теб.

Той кимна, но очите му останаха влажни. Следобедът дойде с първия истински сблъсък – Петър отказа да яде супата, която му направих. Започна да плаче и да вика за майка си. Опитах се да го успокоя, но той само се сви в ъгъла и ме гледаше с укор.

– Мама прави по-вкусно! – извика той.

Ядосах се. Какво толкова сложно има в това да гледаш дете? Всички жени го правят! Но когато дойде време за следобедния сън, Петър не искаше да легне. Започна да рита и да плаче още по-силно. Опитах всичко – приказки, песни, дори го оставих пред телевизора. Нищо не помогна.

Вечерта Мария се прибра уморена и пребледняла. Петър веднага се хвърли в прегръдките ѝ и заспа на рамото ѝ за минути. Аз стоях в коридора и гледах как тя го носи към леглото му. Изведнъж усетих нещо странно – завист? Или вина?

На следващия ден реших да докажа на себе си, че мога. Изпратих Мария още по-рано на работа. Този път опитах да бъда по-организиран – закуска, игри, разходка в парка. Но в парка срещнах съседката Даниела.

– Сам ли си с малкия? – попита тя с усмивка.

– Да, Мария работи – отвърнах гордо.

– Браво! Малко бащи го правят. Но знаеш ли… понякога е по-трудно, отколкото изглежда.

– Ще се справя – казах твърдо.

Но не се справих. Петър падна от люлката и си ожули коляното. Започна да пищи така, че целият парк се обърна към нас. Не знаех какво да правя – опитах се да го утеша, но той само крещеше „Мамо! Мамо!“ Даниела ми помогна да го превържа и ме погледна със съчувствие.

Вечерта Мария пак прибра всичко в ред. Аз седях на дивана и гледах празно в телевизора. За първи път осъзнах колко самотен се чувствах без нея у дома. И колко безпомощен бях пред собственото си дете.

На третия ден вече бях изтощен. Петър беше болен – температурата му се покачи рязко през нощта. Паникьосах се. Звънях на Мария десетки пъти, но тя беше на важна среща и не можеше да отговори веднага. Когато най-накрая дойде у дома, аз вече бях на ръба на нервна криза.

– Не мога повече! – признах си през сълзи. – Не знам как го правиш всеки ден…

Мария ме прегърна мълчаливо. За първи път от години почувствах нужда да ѝ благодаря за всичко онова, което винаги съм приемал за даденост.

Седмица по-късно седяхме заедно на масата и обсъждахме как ще разпределим задълженията у дома. За първи път слушах Мария истински – чувах умората ѝ, страховете ѝ, мечтите ѝ за нещо повече от просто „майка“ и „домакиня“.

Петър вече беше по-добре и ни гледаше с усмивка.

– Тате, ти ще ми четеш ли приказка тази вечер? – попита той.

Погледнах Мария и тя ми кимна окуражително.

– Разбира се, сине – казах тихо.

Сега знам: родителството не е състезание кой е по-добър или по-силен. То е споделена отговорност и любов, която изисква жертви и разбиране.

Понякога си мисля: колко често приемаме близките си за даденост? Колко често забравяме колко трудно е всъщност да бъдеш родител? А вие как мислите – кога за последно благодарихте на човека до себе си?