Когато късно родиш син: История за любов, вина и изгубено доверие

„Пак ли ще ми четеш конско, мамо? Не съм дете вече!“ – гласът на Деян отекна в малката кухня, докато трескаво търсеше ключовете си. Беше почти полунощ, а аз стоях до прозореца, стиснала чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха. „Не се тревожа за себе си, а за теб!“, отвърнах тихо, но думите ми увиснаха във въздуха като дим от стара печка.

Деян е моето всичко. Родих го късно – на четиридесет. Докато другите майки вече изпращаха децата си в университета, аз още се учех как да сменям памперси и да разчитам плача му. Бях сама – баща му, Петър, ни напусна още преди да проходи. „Ти си виновна, че го разглези!“, казваше майка ми. „Даваш му всичко наготово. Ще видиш как ще ти се върне.“

Но как да не му дам? Как да не му купя най-хубавите играчки, когато аз като малка имах само една кукла с откъсната ръка? Как да не му позволя да стои до късно пред компютъра, когато аз нямах дори телевизор в стаята си? Всичко, което не получих аз, исках да дам на него. Може би прекалих.

Сега Деян е на двайсет и две. Живее при мен, но сякаш сме непознати. Влиза и излиза без дума, затваря се в стаята си с часове. Понякога го чувам да говори по телефона с приятели – смее се, шегува се, а към мен е винаги студен. „Мамо, дай пари за бензин.“ „Мамо, няма ли нещо за ядене?“ „Мамо, остави ме намира.“

Всяка вечер се моля да се върне времето назад. Да мога да го прегърна пак като малък, да усетя топлината на ръчичките му около врата си. Но вместо това получавам само тишина и затръшнати врати.

Една вечер не издържах. Седнах до него на дивана, докато гледаше някакъв клип в интернет.
– Деян, може ли да поговорим?
Той въздъхна тежко.
– Пак ли ще ми обясняваш какво не правя както трябва?
– Не… Просто… Искам да знам как си. Какво те тревожи? Защо си толкова далечен напоследък?
– Мамо, ти нищо не разбираш! – извика той и стана рязко. – Все едно цял живот си мислиш, че като ми купуваш неща, това е любов! А аз исках просто да ме чуеш понякога!

Думите му ме удариха като шамар. Седях безмълвна, а сълзите ми капеха по ръцете.
– Прости ми… – прошепнах едва чуто.
Той ме погледна за миг – очите му бяха пълни с гняв и болка.
– Винаги закъсняваш с важните неща, мамо.

След тази вечер всичко стана още по-студено между нас. Деян започна да се прибира все по-късно. Веднъж го чух да говори с някакъв приятел:
– Не знам какво правя тук още… Ако имах пари, щях да замина веднага.

Сърцето ми се сви. Започнах да се обвинявам за всичко – че съм го задушила с грижи, че съм го направила неспособен да поема отговорност. Майка ми беше права – всичко се връща.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Ще спя у Крис тази вечер.“ Без обяснения, без обаждане. Седнах на леглото му и погалих възглавницата – още миришеше на детския му шампоан. Спомних си как го люлеех нощем, когато имаше кошмари. Как му пеех „Зайченцето бяло“ и той заспиваше в прегръдките ми.

Сега кошмарът беше мой.

Опитах се да говоря с него отново. Приготвих любимата му мусака и го изчаках да се прибере.
– Деян, хайде да вечеряме заедно?
Той само поклати глава:
– Не съм гладен.
– Моля те… Поне пет минути?
– Мамо, престани! Не разбираш ли? Имам нужда от пространство!

В този момент усетих как нещо в мен се чупи безвъзвратно. Отидох в стаята си и плаках цяла нощ.

Дни наред не говорехме. Аз ходех на работа в библиотеката – там поне книгите не ме съдят. Колежките ми шепнеха зад гърба ми:
– Горката Снежана… Сама си е виновна.

Една вечер телефонът звънна – непознат номер.
– Госпожо Георгиева? Вашият син е в Пирогов… Приятелите му казаха, че сте майка му.

Светът ми се срина. Тичах по коридорите на болницата като обезумяла. Намерих го – лежеше с превързана глава и драскотини по ръцете.
– Мамо… – прошепна той едва чуто.
Хванах ръката му и заплаках неудържимо.
– Всичко ще бъде наред… Обещавам ти!

Тази нощ седях до леглото му и мислех за всичко пропуснато. За всички думи, които не казах навреме. За всички прегръдки, които замених с подаръци.

След изписването нищо вече не беше същото. Деян стана по-тих, по-затворен. Аз също се промених – спрях да настоявам за разговори и започнах просто да присъствам до него. Понякога сядам до него без думи и гледаме заедно новините или слушаме музика от неговия телефон.

Не знам дали някога ще ми прости напълно. Не знам дали ще мога да поправя всичко счупено между нас. Но знам едно – любовта не е в подаръците или грижите до задушаване. Любовта е в това да чуеш другия навреме.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя същите грешки? Или просто всяка майка е обречена да обича по свой начин и после цял живот да се пита: „Достатъчно ли беше?“