Когато казах на леля Мария, че вече не мога да бъда нейният куриер: Истината, която твърде дълго криех

— Не мога повече, лельо Мария! — думите ми излязоха като вик, който дълго се е трупал в гърдите ми. Стоях в малката ѝ кухня, където миришеше на старо кафе и на онзи особен прах, който се събира по первазите на старите софийски апартаменти. Ръцете ми трепереха, а тя ме гледаше с онзи укорителен поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

— Какво значи това, Ели? — гласът ѝ беше тих, но остър като нож. — Кой ще ми носи лекарствата? Кой ще ми пазарува? Зузана пак е в командировка, а аз…

— Не съм ти длъжна! — прекъснах я. За първи път в живота си. — Не съм ти дъщеря. Не мога повече да живея живота на някой друг.

Тя се обърна рязко към прозореца и замълча. В този момент усетих как тежестта на годините, през които бях нейният куриер, нейната опора и единствена компания, ме притиска до земята. Бях на 38 и все още живеех в сянката на чужда майка, докато собствената ми майка отдавна беше напуснала този свят.

Всичко започна преди осем години, когато леля Мария — съседката от третия етаж — остана сама. Дъщеря ѝ Зузана се появяваше само за празници или когато имаше нужда от нещо. Аз бях тази, която тичаше до аптеката, носеше торби от пазара и слушаше безкрайните ѝ истории за младостта и за това как животът я е прецакал. В началото го правех от съжаление. После — от навик. А после… просто не можех да спра.

— Ели, моля те… — прошепна тя. — Само още малко. Докато Зузана се върне.

— Зузана няма да се върне — казах тихо. — Тя никога не остава достатъчно дълго, за да види какво ти е наистина нужно.

В този момент вратата се отвори и Зузана влезе с телефон в ръка и скъпа чанта през рамо. Погледна ме с досада.

— Какво пак става тук? Мамо, пак ли драматизираш?

— Не драматизирам — отвърнах аз. — Просто казвам истината. Не мога повече да бъда вашият куриер.

Зузана се засмя сухо:

— А кой те е карал? Ако не искаш — не идвай! Мама ще се оправи.

Погледнах я право в очите:

— Не става въпрос само за това кой какво прави. Става въпрос за това кой поема отговорност. Ти си дъщеря ѝ, Зузана. Аз съм просто съседка.

Леля Мария се разплака. Сълзите ѝ капеха по масата, а аз усещах как гневът и вината се борят в мен като две кучета на синджир.

— Ели, ти си като дъщеря за мен… — хлипаше тя.

— Но аз не съм! — извиках. — Аз имам свой живот! Имам работа, имам мечти! Кога за последно някой ме попита как съм?

В този момент си спомних всички вечери, в които се прибирах уморена от работа и вместо да легна или да изляза с приятели, тичах при леля Мария да ѝ сменя крушката или да ѝ донеса хляб. Спомних си как приятелят ми ме напусна преди две години, защото „вечно бях заета с чужди проблеми“. Спомних си майка ми и как тя винаги казваше: „Не позволявай на никого да ти слага чужди товари на гърба“.

Зузана изсумтя:

— Добре тогава! Ще си намерим някой друг! И без това винаги си била прекалено чувствителна.

Погледнах я с болка и яд:

— Не съм чувствителна. Просто съм човек. И вече не мога да бъда невидима.

Излязох от апартамента със свито сърце и усещането, че съм предала някого. Но кого? Себе си или тях?

Вечерта седях сама у дома и слушах как по тръбите тече вода. За първи път от години не трябваше да мисля дали леля Мария има хляб или дали Зузана ще се появи. За първи път мислех само за себе си.

Но защо вината не ме напускаше? Защо жените като мен винаги трябва да избират между себе си и другите?

Може би някой ден ще намеря отговор. А вие как бихте постъпили? Кога е време да кажеш „стига“?