Когато кръвта се превърне в окови: Историята на Мария, Иван и сестра му Даниела

– Пак ли ще идва Даниела тази вечер? – попитах с треперещ глас, докато бърках супата на котлона. Вече беше осем и половина, а Иван още не се беше прибрал. Телефонът ми изписука – съобщение от него: „Даниела има нужда от помощ с колата. Ще закъснея.“

Стиснах зъби. Не беше първият път. Не беше и десетият. Откакто се оженихме преди две години, сестра му Даниела беше като сянка в нашия дом. Първо идваше уж за малко – „да си поговорим“, „да ми помогнеш с нещо“, „да ми дадеш съвет“. После започна да остава за вечеря, да спи на дивана, да ползва банята ни като своя. Понякога дори намирах дрехите ѝ в гардероба ни.

– Не мога повече така – прошепнах сама на себе си, докато сълзите ми капеха в супата. Майка ми винаги казваше: „Кръвта вода не става.“ Но никога не ми беше казвала какво да правя, когато тази кръв започне да ме дави.

Вратата се отвори с трясък. Иван влезе, а след него – Даниела, усмихната, сякаш нищо не се е случило.

– Миме, здравей! – извика тя и ме прегърна през рамо. – Имаш ли нещо сладко? Умирам за шоколад.

Погледнах Иван. Той избягваше погледа ми.

– Ще намеря нещо – казах тихо и излязох от кухнята. В коридора се облегнах на стената и си поех дълбоко въздух. Защо все аз трябва да се съобразявам? Защо моят дом вече не е мой?

Вечерята мина в обичайното напрежение. Даниела говореше за новия си приятел, за проблемите в работата, за това как никой не я разбира. Иван кимаше и ѝ сипваше още супа. Аз мълчах.

След като тя си тръгна към полунощ, Иван седна до мен на дивана.

– Знам, че ти е трудно – започна той. – Но тя е сама. Родителите ни са далеч, няма на кого друг да разчита.

– А аз? На кого да разчитам аз? – гласът ми трепереше от гняв и болка. – Това е нашият дом! Нашият живот! Не може всеки път, когато ѝ хрумне нещо, ти да тичаш при нея!

Иван въздъхна тежко.

– Тя ми е сестра…

– А аз какво съм ти? – прекъснах го. – Аз съм ти жена! Не мога повече така, Иван. Или ще поставиш граници, или…

Не довърших изречението. Сълзите ми бяха по-бързи от думите.

На следващата сутрин Даниела звънна още в осем.

– Миме, можеш ли да ми изгладиш една риза? Имам интервю за работа и пералнята ми пак се развали…

Погледнах ризата ѝ в ръцете си и усетих как ръцете ми треперят. Не бях ѝ майка. Не бях ѝ слугиня. Бях просто жената на брат ѝ, която все повече се губеше в сянката на чуждите нужди.

Вечерта Иван се прибра по-рано. Седнахме един срещу друг на масата.

– Мислих цял ден – каза той тихо. – Може би си права. Може би прекалявам… Но ако ѝ кажа да спре да идва толкова често, ще се почувства изоставена.

– А аз вече се чувствам изоставена – отвърнах аз. – Избери на кого ще бъдеш опора: на мен или на нея?

Той ме погледна дълго, без да каже нищо.

Следващите дни бяха мъчителни. Даниела звънеше по няколко пъти на ден. Иван започна да ѝ отказва помощта си по дребни поводи, но тя ставаше все по-настойчива.

Една вечер дойде разплакана у нас.

– Какво става? – попитах я внимателно.

– Иван вече не ми вдига телефона! Ти ли му каза да ме зареже? – гласът ѝ беше пълен с обвинение.

– Не съм му казвала нищо такова – излъгах. – Просто искаме малко време за себе си.

– Значи аз вече не съм част от семейството ви? – извика тя и избяга навън.

Иван я настигна пред блока. Чух ги как спорят:

– Даниела, трябва да разбереш… Имам семейство! Не мога винаги да съм до теб!

– Ти си ми всичко! – крещеше тя през сълзи.

В този момент разбрах: никой от нас не е щастлив. Аз страдах от липсата на граници, Иван страдаше между двете жени в живота си, а Даниела страдаше от самота и страх от изоставяне.

Минаха седмици на мълчание и напрежение. Даниела спря да идва толкова често. Иван беше мрачен и затворен в себе си. Аз се чувствах виновна и празна.

Една вечер седнахме тримата на кафе в кварталната сладкарница. Гледахме се дълго без думи.

– Извинявай, Мария – каза Даниела най-накрая. – Не съм искала да ви разделям… Просто понякога се чувствам толкова сама…

Погледнах я и видях в очите ѝ болка, която познавах добре.

– И аз се чувствам сама понякога – признах тихо. – Но ако не си дадем въздух една на друга, ще се задушим всички.

Иван стисна ръцете ни под масата.

– Семейството трябва да е подкрепа, а не окови – прошепна той.

Сега вече знам: границите не са предателство. Те са начин да оцелеем заедно.

Понякога се питам: Колко често позволяваме на близките си да прекрачат границите ни от страх да не ги изгубим? А колко често губим себе си по този начин?