Когато леля ми и братовчед ми се нанесоха у дома: предупреждението, което не можах да пренебрегна

– Мая, слушай ме внимателно – гласът на сестра ми Лили трепереше по телефона. – Леля Галя и Сашо ще се нанесат при теб. Внимавай, моля те.

Стоях на балкона с чашата си кафе, а вятърът носеше мириса на мокра пръст след дъжд. Не можех да разбера защо Лили е толкова напрегната. Леля Галя винаги е била малко странна, но все пак е част от семейството ни. А Сашо – братовчед ми, с когото сме израснали заедно на село, винаги ми е бил като по-малък брат. Какво толкова може да се случи?

Два дни по-късно звънецът иззвъня. Отворих вратата и ги видях – леля Галя с огромен куфар и Сашо с раница на рамо и поглед, който не можех да разчета. Усмихнах се неловко.

– Добре дошли…

Леля Галя веднага влезе, оглеждайки апартамента сякаш търси нещо нередно.

– Мая, много си подредена – каза тя с онзи неясен тон между похвала и упрек. – Ще ни бъде уютно тук.

Сашо само кимна и се скри в стаята за гости.

Първите дни минаха спокойно. Леля Галя готвеше боб и мусака, Сашо стоеше пред компютъра си и рядко излизаше. Но постепенно започнах да усещам напрежение. Лелята ми започна да мести неща из кухнята, да подрежда дрехите ми по свой вкус, да коментира избора ми на приятели и дори работата ми.

– Мая, защо още не си омъжена? На твоите години аз вече имах две деца! – повтаряше тя всяка вечер.

Сашо пък започна да кани приятели без да ме пита. Една вечер се прибрах от работа и заварих трима непознати момчета в хола ми, които пиеха бира и слушаха чалга на висок глас.

– Сашо, какво става тук? – попитах ядосано.

Той само сви рамене:

– Моята стая е твърде малка.

Опитах се да говоря с леля Галя, но тя ме прекъсна:

– Мая, ти си твърде строга. Момчето е млад, трябва да се забавлява.

Започнах да се чувствам като гост в собствения си дом. Всяка сутрин намирах нови правила, нови забележки, нови дребни кавги. Една вечер, докато миех чиниите, Лили ми звънна отново.

– Как сте? – попита тя тихо.

– Не издържам… – прошепнах аз. – Чувствам се като чужда в собствения си апартамент.

– Знам… – въздъхна тя. – Затова те предупредих. Леля Галя винаги е имала нужда да контролира всичко около себе си.

Седмица по-късно намерих портмонето си празно. Първо помислих, че съм го забравила някъде, но после забелязах липсващи пари и от бурканчето за спестявания в кухнята. Сърцето ми заби лудо. Събрах смелост и попитах Сашо:

– Случайно да си виждал парите ми?

Той ме изгледа обидено:

– Как можеш да ме подозираш?

Леля Галя избухна:

– Това е обида! Ние сме ти семейство!

Но парите продължаваха да изчезват. Започнах да заключвам вратата на стаята си. Вечерите станаха напрегнати, разговорите – студени. Един ден се прибрах по-рано и заварих Сашо с ръка в шкафа ми.

– Какво правиш?! – извиках.

Той пребледня:

– Търсех зарядното ти…

Не повярвах нито за миг. Тогава разбрах – трябваше да говоря открито. Събрах ги двамата в хола.

– Не мога повече така – казах твърдо. – Това е моят дом и имам нужда от спокойствие и доверие. Ако не можете да го уважавате, ще трябва да си намерите друго място.

Леля Галя ме изгледа с омраза:

– Ние сме ти семейство! Как можеш така?!

Сашо мълчеше, гледайки в пода.

След седмица си тръгнаха. Апартаментът опустя, но аз не почувствах облекчение веднага. Чувствах вина, гняв и тъга. Семейството ми се разпадна пред очите ми заради недоверие и липса на граници.

Минаха години оттогава. Понякога срещам леля Галя на пазара – подминава ме без дума. Сашо замина за чужбина и не сме говорили оттогава.

Често се питам: ако бях по-търпелива или по-строга, щеше ли всичко да е различно? Дали понякога любовта към семейството не трябва да има граници? Какво бихте направили вие?