Когато любовта боли: Историята на една българска майка
– Какво значи „сърдечен порок“? – гласът ми трепереше, докато гледах лекаря в очите. В коридора на Майчин дом миришеше на дезинфектант и страх. Петър стоеше до мен, стиснал юмруци, а свекърва ми – леля Мария – вече звънеше на някого по телефона.
– За съжаление, детето ви има сериозен проблем със сърцето. Ще трябва да се вземат трудни решения – каза лекарят и остави листа с ехографа на масата.
В този момент светът ми се срина. Бях на двадесет и три, омъжена от година за Петър – момчето от съседния блок, с когото израснахме заедно в Люлин. Любовта ни беше като от роман – първи срещи в парка, разходки по Витошка, мечти за общ дом и семейство. Но сега всичко това изглеждаше далечно и нереално.
Петър не каза нищо по пътя към вкъщи. Само караше мълчаливо, а аз се опитвах да не плача. Когато влязохме у тях – защото живеехме при родителите му, докато съберем пари за собствено жилище – леля Мария вече ни чакаше в кухнята.
– Това дете ще ни съсипе живота! – изкрещя тя още щом затворихме вратата. – Не може да си позволим такова бреме! Петре, кажи ѝ!
Петър ме погледна с онзи празен поглед, който не познавах.
– Може би… може би трябва да помислим дали да го задържим – прошепна той.
Сякаш някой ме удари. Седнах на стола и се разплаках. Не можех да повярвам, че човекът, когото обичах, с когото мечтаех за семейство, сега се колебае дали да даде шанс на нашето дете.
Следващите дни бяха кошмар. Леля Мария не спираше да ми повтаря колко ще е трудно, как ще съсипем живота на всички. Петър се затвори в себе си. Аз ходех по лекари сама, четях по нощите за операции и възможности. Всяка вечер лежах будна и галех корема си, обещавайки на бебето, че ще се боря за него.
Една вечер чух как Петър и майка му говорят в хола.
– Тя е инатлива! Не разбира ли, че ще ни затрие? – шепнеше леля Мария.
– Не знам какво да правя… Обичам я, но не мога да понеса мисълта за болно дете – отвърна Петър.
Сълзите ми капеха безшумно върху възглавницата. На следващия ден събрах смелост и му казах:
– Ще родя това дете. Ако не можеш да го приемеш, ще се оправям сама.
Той ме гледа дълго. После стана и излезе. Не се прибра цяла нощ.
Майка ми идваше често от Плевен да ми помага. Тя беше единствената ми опора. Готвеше ми супи, милваше ме по косата и ми повтаряше:
– Ти си силна, Мариела. Ще се справиш.
С времето Петър започна да се връща все по-късно. Започнах да усещам студ между нас. Леля Мария ме игнорираше или ме гледаше с презрение. Веднъж дори каза:
– Ако беше истинска жена, щеше да мислиш за семейството, а не само за себе си!
Исках да ѝ изкрещя, че мисля за детето си! Че не мога да убия част от себе си само защото е болно! Но мълчах. Силите ми отиваха за борбата с лекарите и страховете.
Когато настъпи раждането, бях сама в болницата. Петър не дойде. Майка ми държеше ръката ми през цялото време. Родих момченце – малко и слабо, но живо. Кръстих го Александър.
Първите дни бяха тежки – интензивно отделение, апарати, тревожни погледи на лекарите. Но Александър се бореше. Аз също. Продавах златните си обеци, за да платя лекарства. Пуснах обява във Facebook за помощ – няколко непознати хора дариха пари. Майка ми продаваше домашни сладка на пазара в Плевен.
Петър идваше рядко. Стоеше до леглото на Александър и мълчеше. Веднъж го чух да казва:
– Не знам дали мога да бъда баща на болно дете…
Тогава разбрах – вече съм сама в тази битка.
Минаха месеци. Александър претърпя операция в София. Оцеля! Всяка негова усмивка беше победа над отчаянието. Започнах работа като касиерка в кварталния супермаркет – работех нощни смени, а през деня тичах между болници и вкъщи.
С времето Петър напълно изчезна от живота ни. Разведохме се тихо – без скандали, без думи. Леля Мария не пожела да види внука си нито веднъж.
Днес Александър е на три години – слабичък, но умен и усмихнат. Всеки ден ме пита:
– Мамо, защо татко не идва?
Стискам зъби и му казвам:
– Защото ти имаш най-смелата мама на света!
Понякога нощем плача от умора и страх за бъдещето му. Но после го гледам как спи до мен и знам – направих правилния избор.
Мислите ли, че една майка трябва да се отказва от детето си само защото е болно? Или любовта към детето е най-голямата сила? Ще се радвам да чуя вашите истории.